Червения рицар

— Същите са като на чудовището, с което се бихте вчера. Четири чифта. Това се движи бавно, тези две — бързо. Тук са спрели. И са душили. — Той повдигна рамене. — Това виждам.

Любопитството — онова, което коства живота на котките — ги теглеше напред. След още десет крачки краката, оставили отпечатъците, станаха осем или десет, а после, след още десет крачки…

— В името на божия син и всички ангели! — възкликна Гелфред, а капитанът поклати глава. — Амин — добави ловецът. — Амин.

Стояха върху насип, надвиснал над дере, достатъчно широко, за да побере две каруци и малко по-дълбоко от височината на едър конник. Спускаше се от запад на изток, а в основата му дърветата бяха прочистени, сякаш беше… път. Цялото дере бе осеяно със следи и буци пръст.

— Това е армия! — каза Гелфред.

— Да тръгваме — отвърна Червения рицар, върна се бегом в лагера и натовари такъмите си на бедния кон. След това потеглиха.

Известно време във всяка сянка се криеше демон, поне докато я задминеха. Капитанът не се чувстваше отпочинал — беше гладен, измръзнал и се боеше дори да свари чай. Кобилата куцаше, както заради студа, така и защото не се бяха погрижили добре за нея през ледената пролетна нощ. Въпреки това не я пожалиха.

Оказа се, че не се налага да яздят твърде надалеч и вероятно това ѝ спаси живота. Часовоите им явно бяха нащрек, защото на повече от километър от моста ги пресрещна Йеханес, повел шест свити в пълно снаряжение. Очите му още бяха кървясали, но гласът му звучеше сигурно.

— Какви ги вършите, в името на Сатаната? — сурово попита той.

— Разузнавахме — призна капитанът и успя да повдигне рамене, сякаш ставаше дума за нещо съвсем незначително. Беше изключително горд с този жест. Йеханес го погледна така, както баща поглежда дете, което възнамерява да накаже по-късно, а после зърна главата, която се влачеше след тях в калта. Върна се, за да я огледа и се наведе над нея. Ококорените му, пълни с тревога очи подсказаха на капитана, че е постъпил правилно.

Йеханес грубо дръпна юздите и обърна коня.

— Ще съобщя в лагера. Том, дай коня си на капитана. М’лорд, трябва да кажем на игуменката.

Тонът му се беше променил. Не беше уважителен, а просто професионален — вършеше си работата.

Капитанът поклати глава.

— Дай ми коня на Уил. Том, остани зад мен.

Уил Главореза слезе по присъщия му несръчен начин и измънка как всеки път все него прецаквали. Капитанът не му обърна внимание, метна се на седлото почти без усилие и потегли в бърз тръс, а Уил, който се беше хванал за стремената на друг конник, хукна с всички сили. Последните метри изминаха в галоп, а той сякаш беше надянал ботуши, които на всяка крачка изминаваха по десет левги.

Пазачът вече стоеше на портата, а зад него чакаха дузина стрелци и трима воини, въоръжени до зъби и готови за бой. За пръв път, откакто предишния ден бе пъхнал копието си под мишница, сърцето на капитана заби малко по-бързо. Главата на демона продължаваше да се тътри зад коня на Гелфред, сподирена от шушукане и втрещени погледи.