Малка звезда
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стела Джелепова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Малка звезда». Краткое содержание книги:
А сега той трябваше да се оправя с последствията. Треперещо момиче, което бе принуден да изостави само в гората, родителите му, накълцани на малки парченца в къщата. Отдавна можеше да сложи край на това. И все пак сега смяташе да продължи, тъй като нямаше какво друго да стори. Изправи се. Терез се вкопчи в крачола му.
— Sorry — промълви той. — Трябва. Иначе ще ни хванат. И двамата. Ще се върна веднага щом мога. — Той посочи спалния чувал. — Гледай да не изстинеш.
Терез промърмори:
— Големите опасни. Ти станеш мъртъв.
Джери не можа да се въздържи да не се усмихне.
— Ще се справя с тях. Ще се върна.
Не смееше да се бави повече, затова без повече приказки и сбогувания се обърна и остави Терез на полянката.
Зад гърба му Терез протегна брадвата, сякаш за да му я подаде. За защита. Джери обаче вече бе потънал в мрака и за първи път, откакто го бяха намерили в гората, момичето остана само в широките открити пространства.
След като се върна в къщата, на Джери му трябваха пет минути, преди да се обади в полицията. Пет минути, които използва за нещо, за което досега не бе намерил време. Да скърби. Той стоеше безмълвно в антрето, склонил глава, а в корема му растеше буца. Той я остави да расте, вкусваше от цвета и тежестта ѝ.
Вцепенен, в антрето в родния си дом. Всички онези пъти, когато си беше обувал все по-големи обувки в това антре. Ароматът на ядене или хляб откъм кухнята. Весел или тъжен, прибиращ се от бавачката или от училище. Никога вече. Никога вече в тази къща, никога вече родителите му.
Буцата се носеше нагоре-надолу вътре в него. Даде си пет минути, за да се сбогува с всичко. Стоеше съвсем неподвижно. Не плачеше. След около пет минути отиде до телефона в кухнята, звънна на 112 и обясни как току-що е пристигнал вкъщи и е намерил майка си и баща си брутално убити. Сам не позна гласа си.
След това седна на един стол в кухнята. Докато чакаше полицията, се опита да помисли как да се държи. Какво да каже не беше толкова трудно. Намерил ги на земята в мазето, точка, не знае нищо повече. Изпаднал в шок и се забавил двайсет минути, преди да се обади на полицията.
Притесняваше го непознатият глас, излязъл от устата му. Как щеше да говори, как щеше да се държи? Успокояваше се с мисълта, че вероятно няма определен модел на поведение. Двойните убийства надали бяха ежедневие за полицията на Нортелйе, значи нямаха база за сравнение, нищо, което да направи държането му да изглежда подозрително.
Въпреки това той стана от стола и излезе да чака на двора. Нормален човек не би седял в къщата, където лежат убитите му родители.
Или?
Той не знаеше нищо и единствената му надежда бе, че идващите полицаи знаят не повече от него.
Както и беше очаквал, той незабавно се превърна в главния заподозрян. Закараха го в ареста и го разпитаха до най-малките подробности как е открил майка си и баща си и какво е правил през деня.
Беше се надявал да го пуснат след няколко часа, но надеждите му не се оправдаха. Първо трябваше да изнесат телата, съдебните лекари да си свършат работата, алибито му да бъде проверено. Джери бе принуден да прекара нощта на нар в ареста, а мъката по родителите и тревогата за Терез не му дадоха да мигне.
Посред нощ го извикаха за нов разпит заради следите, намерени в мазето — следи от някой, живеещ там. Дрехи, лъжици и полуизядени буркани с детска храна. Какво знае по въпроса? Нищо не знаел. Рядко посещавал родителите си и нямал представа какви ги вършат.
Беше предвидил тези въпроси, предполагаше и че ще открият отпечатъци от пръсти, затова призна, че няколко пъти е слизал в някогашната си стая. Но не бил виждал никой да живее там, никога. Това било новост за него, направо мистерия. Как ще живее още някой, без да знае, по дяволите?!
Върнаха го в килията, където през остатъка от нощта продължи да дърпа пълнеж от дюшека, а рано сутринта го пуснаха без обяснения или повече въпроси. Помолиха го да не напуска района на Нортелйе.
След пътуване с автобус и кратък превоз на стоп той отново се озова в двора на родителите си. Отвън не се виждаше никаква активност, но на пътната врата беше залепена синьо-бяла лента. Джери се огледа през рамо, за да провери дали не го следят. Мъчеше го чувството, че има някой, но спокойно можеше да е ѝ призрак — плод на изтощения му мозък.
Не смееше да повярва, че се е разминал толкова леко. Сигурно полицията беше проверила алибито му и бе събрала доказателства, сочещи го като крайно невероятен извършител, но той разполагаше с толкова много ценна информация, че имаше чувство, че някак му личи. Че ще намерят начин да я изтръгнат от него.