Последните Тюдори

Джон Джуъл, който е приятел с всички стари духовни наставници на сестра ми Джейн, изнася траурната проповед в духа на реформираната вяра, и аз си казвам, че Джейн може би щеше да е доволна да види, че майка ѝ е погребана по ритуалите на религията, за която умря тя. Странно и болезнено е да си мисля за Джейн, кралица, чиято глава хвърлиха в кошница, а после тялото ѝ бе захвърлено в предназначените за изменниците крипти на параклиса в Тауър, а ето я майка ми, положена за вечен покой с най-пищна церемония, обсипвана с почести, със знамена с гербове, веещи се над погребалната ѝ каляска.

Целите в черно, с черни кожени ръкавици, платени от кралицата, дамите от двора следват ковчега на майка ми, който е покрит с черен саван и златен брокат, за да си личи колко важна личност е.

Бес Сейнт Лоу хваща ръката ми.

— Обичах много майка ти — казва ми тя. — Ще ми липсва. Беше велика жена. Можеш да разчиташ на мен като на приятелка, Катрин. Никога няма да мога да заема мястото ѝ, но ще те обичам вместо нея — за миг, виждайки вълнението ѝ, почти ми идва да заплача за загубата на майка си, но ако си Тюдор, всъщност нямаш родители. Майка ти е твоя покровителка, детето ти е твой наследник, боиш се да не би единият или другият да се провалят. Не е нужно леля Бес да ми казва, че майка ми е била велика жена, и никой не би могъл да каже, че е била добра майка, но е утешително да видя, че дворът най-накрая признава кралското ѝ потекло, а следователно — и нашето.

Но има и още.

Елизабет избира този момент, за да възстанови титлата ни на принцеси по кръв. В смъртта майка ми успява да осъществи амбицията на живота си: да се пребори да бъдем признати от Елизабет, признати за нейни сродници, провъзгласени за особи с кралска кръв, да носим титли на принцеси и следователно да бъдем първи сред всички възможни наследници. Майка ми, да ѝ прости Господ, би сметнала, че смъртта ѝ е била твърде ниска цена, напълно заслужаваща си жертвата. Джейн умря, защото предяви правата на майка ни: сега те се дават на нас, нейните сестри, на погребението на майка ѝ.

Ние с Мери сме изключително достолепни опечалени: държим главите си така вдървено изправени, сякаш вече носим коронки на принцеси. Хвърлям поглед назад, за да се уверя, че тя се държи подобаващо за новите ни почести, и ѝ отправям лека усмивка. Главата ѝ е високо вдигната, раменете — изправени, тя изглежда като миниатюрна кралица. След церемонията се оттегляме в Чартърхаус в Шийн, и аз изгарям от нетърпение да се върна в двора, за да разбера дали най-после Елизабет ще ми окаже истинско роднинско уважение, дали ще ми даде полагащото ми се място в личните си покои и старшинство сред дамите. Би трябвало да вървя само на крачка зад нея до края на живота ѝ, а след смъртта ѝ би трябвало да се възкача на трона. Сега, най-после, ще мога да говоря с нея като с братовчедка за брака си.