Клия [bg]

И не само че не се засегнах, но на някои от заядливите му духовитости се разсмивах от сърце и тогава се улавях, че му отговарям мислено, като че стоеше отпреде ми и не пишеше, а направо изстрелваше в целта тези нелицеприятни за мен истини. „Копеле такова — измънках под носа си. — Само да ми паднеш!“ Сякаш ще дойде ден, когато ще имам възможност да коригирам впечатлението, което съм оставил у него, и така да си разчистим сметките. Но вдигайки глава, с болка установих, че завесата вече е паднала и той завинаги е напуснал сцената; спомних си осезателното му присъствие, навсякъде изникваше неочаквано, една необикновена смесица от силни страни и слабости, които образуваха загадъчния му характер.

— Какво толкова се подсмихваш? — попита ме Телфорд, винаги готов за шеговита размяна на чиновнически остроумия, стига да съдържат задължителния черен хумор.

— Чета една тетрадка.

Телфорд имаше едро тяло, винаги покрито със зле ушити дрехи, а под брадичката му неизменно се мъдреше синя папийонка на бели точки. Лицето му бе на петна и кожата му бе такава, че лесно се раздразваше от бръснача; ето защо по брадичката или под ухото често се белееше памуче, лепнато, за да спре кръвта. Винаги словоохотлив и преливащ от неуместно добродушие, той създаваше впечатление на човек във вечна война със собственото си, зле прилягащо му чене. Мляскаше, крякаше, гълташе хлабавите си пломби, преглъщаше шумно и се задъхваше като риба на сухо, докато бързаше да подхвърли закачките си, на които сам така се тресеше от смях, сякаш бе яхнал най-раздрънканата таратайка, а зъбите му тракаха като кастанети.

— Значи, старче, да се пукнеш от смях — току възкликваше.

Не беше неприятен за колега по стая. Работехме заедно в цензурата и макар задълженията ни да не изискваха големи усилия, той, бидейки стара кримка, с удоволствие ми помагаше и ме съветваше; аз пък обичах да слушам неговите повтарящи се до втръсване истории за „доброто старо време“, когато той — Малкия Томи Телфорд — е бил важна клечка и по ранг и власт е отстъпвал единствено на великия Маскелин, настоящия ни шеф. Винаги когато го споменаваше, казваше „нашия Бриг“36 и доуточняваше, че отделът, който навремето бил Арабско бюро, е видял и по-добри времена, преди да бъде сведен до най-обикновена цензура, която да се занимава с потока цивилна кореспонденция в Близкия изток. Направо слугинска работа в сравнение с „шпионажа“ — дума, която произнасяше, като силно натъртваше всяка отделна сричка.