![Войната на жриците [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/6/4/vojnata-na-zhricite-bg-download.jpg)
Войната на жриците [bg]
- Автор: Кобербёль Лине
- Серия: Жрицата на срама #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Неда Димова-Бренстрьом
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Войната на жриците [bg]». Краткое содержание книги:
Наследник на престола, който му принадлежи по право, граф Нико решава да си го върне, за да сложи край на страданията на всички, тероризирани от Дракан, графа на Ордена на дракона, който е заграбил властта. Затова прибягва към помощта на една красива, но опасна жена — владеещата всякакви оръжия Кармиан, и един продажен капитан на кораб — Гарвана.
За да не навлече беди на най-близките си приятели Дина и брат й Давин, Нико тайно избягва, за да осъществи плана си. Но те усещат, че го грози смъртоносна опасност, и се впускат в опасно приключение, за да го спасят.
Дошло е време, когато силите на доброто трябва да се обединят и да се опълчат срещу злото, заплашващо да завладее света.
Дошло е време за войната на жриците.
Отново усетих жажда.
— Ей — извиках на един от войниците. — Може ли да получа малко вода?
Той само ме погледна. След това продължи, без да каже нищо.
Нарочно ли постъпи така? Може би Дракан искаше да ме принуди да изпия съдържанието на шишето, което ми даде, изтерзан от жажда?
Но това нямаше как да се случи. По-скоро бих умрял.
Ала защо просто не изхвърлех шишето? Бях го прибрал под ризата си и усещах студенината му върху корема си. Ако отпиех от него, болката щеше да изчезне и от крака, и от ръката ми… А и от душата ми, поне за малко.
Но не.
Не.
Не исках да го правя.
Към обяд дойде Дракан, придружаван от двама рицари. Те застанаха пред мен и ме погледнаха.
— Е, къде е той? — попита Дракан.
— Кой? — отвърнах сърдито.
Дракан просто се усмихна. Добре му бе известно, че се опитвах единствено да проточа времето.
— Моят любим полубрат Никодемус Рауенс. Той все трябва да се намира някъде, не мислиш ли? В кой точно край на това забравено от Бога място се е скрил?
— Не знам.
— Не е пил от шишето — рече единият рицар.
— Инат — добави другият. — Да му помогнем ли малко?
— Не — отвърна Дракан. — Ако отпие сам… ще стане мой. Телом и духом. Представете си как ще реагира майка му, щом я открием заедно с Никодемус и малката. Как ще реагира, като разбере, че синът й се е превърнал в мой слуга и прави каквото му кажа. Това си струва чакането. Пък и не мисля, че ще ни се наложи да чакаме още дълго.
Ако имах сили, щях да го ударя с веригата или с голи ръце. Ала не бях сигурен дали изобщо можех да се изправя.
— Майка ми казва, че безсрамието ти е като заразна болест, която разпространяваш навсякъде, откъдето минеш — рекох. — Като болен от чума плъх.
Последното си бяха мои думи, ала не бе нужно той да го разбира.
Дракан ме погледна с ясните си тъмносини очи и дълбоко в тях съзрях ярост, ярост, която се опита да скрие.
— Щом я намерим, ще я изгорим — каза той бавно. — Като вещица, каквато всъщност е. Радвам се, че ми се изплъзна последния път. Горките ми дракони със сигурност щяха да се разболеят, ако я бяха изяли.
Погледах известно време дракона, след като те си тръгнаха. Той не се бе опитал да ме стигне днес. Може би играта на котка и мишка му бе дотегнала след последния безуспешен опит да ме изяде или пък бе отпаднал заради студа и загубата на кръв. Не знаех колко много бе бокал кръв за звяр с неговите размери.
Приближих се малко с пълзене. Той ме проследи с очи, но дори не вдигна глава от земята. Днес не ми се струваше и наполовина толкова опасен, колкото вчера. Ала причината за това не се криеше в дракона, той си бе съвсем същият. Вероятно се получаваше така, защото се бе появило нещо друго, по-страшно и ужасно.
Това да се превърна в един от тях.
Ако отпие сам… ще стане мой. Истина ли бе това?
Трябваше да се махна оттук. Даже и да се наложеше наоколо да се разхвърчат железни колони…
— Драконе… — извиках аз.
Той ме погледна сърдито.
— Глупав дракон… — вдигах един камък от земята.
— Глупави, стари зверове…
След това хвърлих камъка.
Първият път не последва реакция. Нито втория. Нито третия. Накрая драконът така се ядоса, че бе готов да ме изяде, само за да го оставя на мира. След четвъртия камък той пъхна глава под ръждясалата верига на Железния кръг, точно както целях. Чудовището се бореше с веригата, дърпаше, теглеше и мяташе, докато накрая желязната колона не започна да се накланя и падна.
Дръпнах собствената си верига. Другият й край все още не бе свободен! Ако драконът започнеше да я хапе и тегли като последния път…
Но той не го стори. Изсъска към мен няколко пъти, сякаш за да е сигурен, че съм разбрал посланието му. След това допълзя до старото си място и легна в пепелта.
Мина известно време, докато събера достатъчно смелост да пропълзя обратно до Железния кръг. Моята верига бе просто завързана около желязната колона. Не можех да я измъкна през горния й край. Ръждивата желязна верига на самия кръг пречеше. Имаше обаче още една възможност. Можех да я измъкна през долния й край, ако някой я повдигнеше.