![Войната на жриците [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/4/6/4/vojnata-na-zhricite-bg-download.jpg)
Войната на жриците [bg]
- Автор: Кобербёль Лине
- Серия: Жрицата на срама #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Неда Димова-Бренстрьом
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Войната на жриците [bg]». Краткое содержание книги:
Наследник на престола, който му принадлежи по право, граф Нико решава да си го върне, за да сложи край на страданията на всички, тероризирани от Дракан, графа на Ордена на дракона, който е заграбил властта. Затова прибягва към помощта на една красива, но опасна жена — владеещата всякакви оръжия Кармиан, и един продажен капитан на кораб — Гарвана.
За да не навлече беди на най-близките си приятели Дина и брат й Давин, Нико тайно избягва, за да осъществи плана си. Но те усещат, че го грози смъртоносна опасност, и се впускат в опасно приключение, за да го спасят.
Дошло е време, когато силите на доброто трябва да се обединят и да се опълчат срещу злото, заплашващо да завладее света.
Дошло е време за войната на жриците.
Това бе едно от най-противните неща, които бях виждал, но въпреки всичко не можех да откъсна очи.
— Какво пиеш? — попита Дракан.
— Сила, храброст и мъдрост — отвърна му мъжът с дрезгав глас. След това се разсмя със странно ведър и безгрижен смях посред сериозния кървав ритуал. — Сила, храброст и мъдрост — повтори той. — И свобода!
И пак се разсмя.
Те коленичеха един по един и отпиваха.
Когато бокалът премина през всички, на дъното му все още се чернееше гъстата течност.
— Доведете момчето — нареди Дракан.
Момчето? Какво искаше да каже?
— Той не е посветен в тайнството на ритуала — възрази един от рицарите. — Той дори не е получил място в Ордена на дракона.
— Не — рече Дракан с лека усмивка. — Помисли малко. Това е синът на Жрицата на срама. Има ли по-красиво и подходящо отмъщение?
Какво искаше да каже? Отмъщение? Не исках да пия от противната му кръв. Ала даже и да успееха по някакъв начин да я изсипят в гърлото му, в какво се състоеше отмъщението?
Трима от тях се приближиха към мен. Единият отключи оковата около глезена ми. Той бе толкова подут, че едва успя да я свали. Другите двама ме хванаха за ръцете и ме изправиха. Такава силна болка прободе крака ми, че направо ми причерня. Едната от двете рани от ноктите на дракона на ръката ми се отвори и започна да кърви отново. Глезенът така ме болеше, че се наложи да ме носят.
— Доста зле изглеждаш — рече Дракан. Той се наведе над мен и продължи да ми говори почти нежно, както на дракона. — Спокойно. Само след миг ще се почувстваш много, много по-добре.
Той вдигна бокала пред лицето ми. Извърнах глава. Течността в него бе толкова тъмна, че не приличаше на кръв. Ала миризмата не можеше да сбъркаш — тежка и сладка, като на прогнило, точно като тази на дракона, само че още по-неприятна.
— Отказваш дара на дракона, така ли? — попита ме той. — Сам не знаеш какво е най-добро за теб. Хванете го.
Те ме ритнаха в свивките на коленете и ме накараха да коленича. Един ме хвана за косата и отметна главата ми назад. Аз се опитах отново да я извърна и стиснах устни, ала един от мъжете напъха острието на ножа си между зъбите ми и ме накара да отворя уста. Той дори ме поряза в крайчеца на устата, така че в гърлото ми накрая се стече смесица от собствената ми кръв и тази на дракона.
Не ме пуснаха преди да са сигурни, че съм глътнал противната течност. Плюех ли плюех, ала знаех, че бе късно. Тя бе в мен, в гърлото ми, в стомаха ми, в тялото ми. Искаше ми се да повърна.
— И така — рече Дракан със същия нежен тон като преди малко. — Скоро ще се превърнеш в един от нас.
Не знаех какво означаваше това. Ако смяташе, че щях да стана войник от Ордена на дракона или дори рицар, само защото бях пил от противната му драконова кръв, жестоко грешеше.
В този момент усетих, че нещо се случи. Нещо се случи с тялото ми. Сърцето ми започна да бие по-силно, а краката и ръцете ми се стоплиха. Болката в глезена ми внезапно отслабна. Не, чакайте малко, дори напълно изчезна. Прииска ми се да се разсмея. Не ме болеше!
— Започна да му става ясно — рече един от рицарите. — Вижте лицето му.
— Хайде да го вземем с нас — обади се друг. — Нека да види. Нека да опита сам.
— Точно това възнамерявам да направя — отвърна Дракан. — Да не би да мислите, че му позволих да вкуси от скъпоценния дар на дракона, само за да може да си лежи и да се усмихва насън?
Да ме вземат с тях? Къде?
В следващия миг обаче това вече нямаше значение, защото бях забелязал още нещо.
Гласовете вече ги нямаше.
Шептящите, натрапчиви гласове, които ми повтаряха, че съм зъл, че съм страхлив и че съм убиец… че бях виновен за всичко, че просто за нищо не ме биваше… нямаше ги. За първи път от месеци наред мълчаха, не, даже нещо повече, бяха изчезнали.
Този път не успях да се въздържа и се разсмях. Разсмях се гръмко, почувствал свобода и облекчение — това чувство бе толкова силно, че не можех да го задържа в себе си. Смехът ми бе толкова силен, че драконът замига изненадано с очи. Този смях бе див и неуместен, но не изпитвах никакъв срам. Чувството ми за срам бе изчезнало, точно като гласовете. От него не бе останала и следа.
Копитата на конете трополяха по замръзналата земя. Заобикаляше ни гъст мрак, изпълнен с още по-гъста мъгла, ала какво значение имаше това? Можех да виждам в тъмнината. Не ме бе страх. Бях най-умелият ездач на света. Най-добрият. Един от другите яздеше редом с мен и държеше юздите на коня ми, ала това изобщо не променяше нещата. Така или иначе пътят ни бе един — напред през мрака. Искаше ми се да отметна глава назад и да завия като вълк.