Дюна [Dune - bg]

В трапезарията на аракийския замък бяха запалили суспенсорните лампи заради подранилия мрак. Те хвърляха жълтата си светлина нагоре към черната глава на бика с окървавените рога и към тъмно лъщящия портрет на стария дук.

Под тези реликви грееше бяла ленена покривка, събрала отраженията на излъсканото до блясък атреидско сребро, което бе подредено педантично по огромната маса — малки островчета от прибори, замръзнали редом с кристалните чаши в очакване — всеки комплект поставен пред тежък дървен стол. Класическият кристален полилей стоеше незапален и веригата му се извиваше нагоре в сенките, където бе скрит механизмът на детектора на отрови.

Поспрял се на входа, за да провери как вървят приготовленията, дукът си мислеше за детектора на отрови и какво означаваше той в неговото общество.

„Всички сме от един дол дренки“ — мислеше си той. — „Можеш да ни разбереш по езика — по точните и изтънчени описания за начините да осигурим някому предателска смърт. Дали тази вечер някой ще опита чомърки — отрова в питието? Или ще бъде чомъс — отрова в храната?“

Той тръсна глава.

До всяка чиния върху дългата маса стоеше гарафа с вода. Дукът прецени, че по масата има достатъчно вода, с която едно бедно аракийско семейство да изкара повече от година.

До входа, на който се беше поспрял, имаше подредени широки курни, направени от богато украсени жълти и зелени плочки. За всяка курна бе поставена окачалка с кърпи за лице. Според обичая, както им бе обяснила икономката, при влизането гостите тържествено потапяха там ръцете си, после изплискваха няколко канчета вода на пода, избърсваха ръцете си с кърпа и я хвърляха в растящата до входа локва. След вечеря просяците се събираха отвън, за да получат водните капки, изстискани от кърпите.

„Колко типична за едно харконско владение е всяка проява на духовен упадък, която може да си представи човек“ — помисли си дукът. Той си пое мъчително дъх, като усети как гневът присви стомаха му.