Нежната измамница
- Автор: Блейк Дженнифер
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нежната измамница». Краткое содержание книги:
— Не мога, Роланд. Наистина не мога! Дори самата мисъл за това ме поболява. — Тъй като той, изглежда, се колебаеше и лицето му посивя под загара, тя сложи ръка върху неговата. — Това не е просто инат, наистина не е. Някои хора се страхуват от височина или от затворени помещения. От това им става зле и изпадат в паника. При мен е така с параходите. Не мога да понеса мисълта да стъпя на борда на параход.
— Човек може да преодолее страховете си, ако се опита — успокои я той. — Винаги съм смятал, че ако има нещо, което решително не ти липсва, това е кураж.
— Нещата не стоят толкова просто — извика тя и пръстите й се врязаха в ръката му така здраво, че ноктите й се огънаха.
— Откъде знаеш? Не си се опитвала, откакто си била малко дете.
— Знам — упорстваше тя.
— Тогава искам да се убедя.
Моментът, в който той почти щеше да се остави да бъде склонен, отмина. Сега остана съвсем равнодушен и не се трогна нито от настояванията, нито от молбите й. Тя можеше да направи това, което той бе предложил, или да му се противопостави и тогава щеше да се наложи да носи последствията. Нямаше друг избор. Разумът й повеляваше единия път, гордостта й сочеше другия. Но каква полза от гордостта, ако нямаше силата да държи на нея? Каква полза от гордостта, в резултат на която само ставаше смешна и биваше унижавана? Тя разбра какво трябва да направи, но нямаше да прости толкова бързо на Роланд Донован, че я бе принудил да вземе това решение.
Пусна ръката му и отстъпи назад. След това вирна брадичка, обърна се и тръгна по дървения тротоар към пристана.
Забави стъпките си, когато стигна до най-високото място, откъдето пред погледа й се откри „Делта принсес“, чиято бяла боя блестеше на слънцето, а от двата му черни комина се издигаше синкав дим в утринното небе. Между комините беше нарисувана златна корона. Параходът се полюшваше леко от течението, в момента товареха последните бали памук. На горната палуба се разхождаха дами, хванали под ръка господа, и се поздравяваха взаимно с приветливи, безгрижни гласове. От вътрешността на парахода се раздаде плътен звук като предупредително ръмжене на дворно куче. Сирената, която отново прозвуча, наподобяваше писък от болка.
Мелани рязко спря. Роланд я хвана за ръката и я побутна напред, а тя го изгледа с широко отворени от ужас очи.
— Не мога — прошепна тя през изтръпналите си устни. — Не мога.
— Ти се справи с опасностите на Камино реал и най-спокойно легна да спиш в долнопробно разбойническо свърталище. Да не искаш да кажеш, че не можеш да се справиш с един параход?
Устата му се разтегли в ободряваща усмивка, но очите му все още показваха, че е нащрек.
— Нали се опитах да ти обясня — извика тя и стисна ръчната си чанта, докато погледът й се плъзна над рамото му.
— Да, обясни ми. Аз обаче смятам, че би трябвало да те подложим на изпитание.
Преди тя да схване какво има предвид, преди да успее да размърда скованите си крайници, той се наведе, пъхна едната си ръка под колената й и я вдигна.
— Недей! — извика тя и изпусна ръчната си чанта, докато дърпаше жакета му и се извиваше, за да се освободи от желязната му хватка. Изпита неудържимо желание да се нахвърли върху него и да раздере с нокти лицето му. Не можеше да обясни какво я възпря.
— Ще бъде жалко, ако и двамата паднем в реката — промърмори той с каменно лице.
Когато произнасяше тези думи, тя видя мостика пред тях. Вцепени се и кръвта се оттегли от лицето й, щом почувства люлеенето, и последните й усилия да запази самообладание я зашеметиха и парализираха. Струваше й се, че чува избухването на пара и огън. През булото на някогашния ужас, за който сега отново си спомняше, чу Роланд да говори с един униформен офицер и видя развеселените и разтревожени лица на хората, които се обръщаха към тях.
Едва бяха стигнали кабината си, когато прозвуча следващата сирена и параходът потегли. Роланд застана пред леглото — великолепно произведение на мебелното изкуство, което по нищо не се различаваше от леглата в частните къщи, и сложи Мелани върху покривката.
Тя се измъкна от ръцете му. Беше стиснала здраво очи и трепереше толкова силно, че зъбите й тракаха. Така й се гадеше, че притисна ръка към устата си, сви колене, преви се и зарови лице във възглавниците, върху които лежеше.
— Бедното ми дете — простена Глори, която стоеше в средата на кабината и безпомощно кършеше ръце.
— Донеси чаша вино, бренди или нещо друго — изфуча Роланд, без да се обръща към нея.
Сякаш доволна, че може да помогне, Глори бързо излезе от кабината. Когато затвори вратата след себе си, Роланд седна на леглото, притегли Мелани до себе си и я накара да се отпусне в скута му.