Прелъстена невинност
- Автор: Линдзи Джоана
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Долчинков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Прелъстена невинност». Краткое содержание книги:
От бурната им първа среща, през морето, до блясъка на дворците тя остава негова пленница. Но дори когато яростта въстава срещу домогванията му, изгарящата нужда я прави негова робиня. Защото тяхната треска неизменно ги отнася към неизбежния край да се предадат пред силата на вечната любов.
Глава 23
Като се имаше предвид богатството на семейство Александрови, Новий домик не беше много претенциозен. Полускрито зад една горичка, имението се състоеше от голяма двуетажна постройка с широки крила; верандата и балконите се поддържаха от масивни бели колони. В типичен руски стил бяха плетениците по капаците на прозорците, пример за една от най-красивите дърворезби, които Катрин бе виждала.
С приближаването към къщата тя съзря алея, обградена от стари липови дървета, и водеща към овощна градина с ябълки, круши и череши. По-близо до къщата имаше цветни градини, истински празник от цвят и мирис в разгара на късното лято. По-отзад една зеленчукова градина отделяше множество постройки от къщата, а селото на не повече от миля. През последния етап от пътуването принцът бе яздил до каретата, която пътуваше Катрин, макар че бързаше да се прибере у дома, и това бе най-продължителното време в неговата компания, откакто бяха напуснали Санкт Петербург. Бе успявал да я избягва в хановете, където спираха да пренощуват и да сменят конете. Тя нямаше нищо против. Още на кораба бе отвикнала да го вижда, а и всеки път, когато го зърнеше, в нея се надигаха чувства, без които със сигурност можеше да мине.
Дали все още й беше ядосан, че миналата нощ отново бе настояла да спи заедно със слугите в дома на приятеля му Алексей? Разбира се. На него му личеше, когато беше ядосан — дълбока бръчка, присвити устни, мускулче, играещо по челюстта му, и убийствен поглед, с който я удостояваше, когато очите им случайно се срещнеха, сякаш че му се искаше да й извие врата.
Нищо чудно, че слугите му се страхуваха, когато беше в подобно настроение. Катрин допускаше, че и тя трябва да се страхува, а всъщност се забавляваше, поне в този момент. В гнева си Дмитрий приличаше на малко момченце. Напомняше й за брат й Уорън като дете и яростните му изблици, когато не ставаше на неговата. Пълното пренебрежение бе излекувало Уорън. С Дмитрий нямаше да е така лесно. Всъщност бе невъзможно да се пренебрегне такъв мъж. Можеше да се преструва, но истината беше, че тя винаги усещаше присъствието му и винаги знаеше кога е наблизо, дори да не го виждаше.
Когато стигнаха къщата, Катрин изпита безпокойство когато видя колко много хора ги чакаха пред главния вход. Дмитрий не обърна внимание на никого, дори и на леля си, приближи се до каретата и буквално измъкна Катрин навън, след което я повлече по стълбите и я вкара в къщата. Ето какво получаваше за това, че се забавляваше с нрава му.
В широкия вестибюл принцът обърна Катрин към себе си без да пуска китката й.
— Нито дума, Катя! — сряза я той, когато тя отвори уста да възрази. — Нито дума. Омръзнаха ми твоята упоритост и споровете с теб. Тук ще спиш където кажа аз, не при слугите, а където те настаня. Владимир! — извика той през рамо. — Бялата стая и се погрижи тя да остане там!
Катрин побесня. Той й беше обърнал гръб и си бе позволил да се държи с нея по-зле отколкото с дете.
— Ах, ти…
— За бога, не сега — изсъска Владимир в ухото й. — Той си го изкара и сега настроението му може само да се оправи, стига да не го предизвикаш отново.
— Може да си беснее колкото си иска — отвърна Катрин. — Не може да ми нарежда така.
— Не може ли?
Тъкмо щеше да възрази, но млъкна рязко. Разбира се, че можеше. Докато беше в негова власт, той можеше да я кара да прави каквото си поискаше. Това беше непоносимо. Но какво можеше да направи тя?
„Не му обръщай внимание, Катрин. Поведението му е достойно за презрение и не заслужава и най-слабата реакция. Търпение. Времето ти ще дойде и когато това стане, Дмитрий Александров ще съжалява за деня, когато те е срещнал.“
Дмитрий вече съжаляваше. Никога, никоя жена не му бе създавала такова объркване и неудобства, а той дори не можеше да се похвали, че ги е компенсирала по някакъв начин. У него мъждукаше съмнение, че тя го правеше нарочно, изпитваше задоволство да го дразни и нервира и можеше да се каже, че се справяше прекрасно. Неблагодарна кучка. Но той бе уморен да я глези, уморен да губи търпение и здрав разум покрай нея. Стигаше му само да се огледа наоколо, за да види на какъв глупак се е направил току-що.
Всъщност бе направил нещо повече, осъзна внезапно той. Един поглед към неодобрителната физиономия на Маруся му подсказа, че е принизил Катрин в очите на всички присъстващи. В момента не го беше грижа. Голяма работа. Беше време малката й роля да приключи. Маруся и останалите се отнасяха прекалено почтително с нея, което подхранваше илюзиите й, че ще се измъкне безнаказано. А и прекаленото внимание от негова страна не беше помогнало. Стига вече.