Сградата

Пред тях се ширна грандиозната панорама на равнината. По стъпалата хората се спускаха бежешком, гонени от непрестанния шум на сгромолясващата се грамада. Ръката на Вики намери ръката на Станимир. Топлината се разля между двамата и те се притиснаха един до друг. Стъпиха на розовата повърхност и по стар навик се обърнаха с гръб към посоката на движение. Затичаха се и така започнаха да се отдалечават от Сградата и нейния Главен вход. Другите отдавна бяха в равнината и тя, разтичайки се, ги отдалечаваше на всички страни.

Сградата се появи с цялото си величие. Отвън изглеждаше все така непоклатима, монолитна и красива. Нито една рана не се виждаше по снагата й. Станалото вътре си бе останало вътре и нямаше намерение да излезе навън. Наистина, сега ръкотворното слънце изпращаше лъчите си през някаква мъгла, но тя би могла да е част от сценария и да няма нищо общо със ставащато вътре.

Равнината се разлюля. Вътрешните гънки пробягаха под краката на хората. Сградата започна бавно да потъва. Станимир с удивление наблюдаваше как етажите с непоколебима и неумолима последователност биват поглъщани от червеникавата маса.

Покривът изчезна и се люшна безпределно море.

— Май се свърши — прошепна Вики.

— Не, започва се — възрази Станимир.

Поне външността си отиде неосквернена.

Слънцето избледня и се стопи в небето.

Вървяха равномерно и очакваха с равнодушно нетърпение какво ще стане. Сградата бе изчезнала, но остана веществото, което я бе породило. Какво ли щеше да сътвори следващия път?…

Експериментът свърши!