Сградата

— Ще тръгваме ли?

Станимир кимна с глава.

Момчето стигна до водата и смело я нагази. Станимир се поколеба, изпита неволно отвращение от вълнуващата се мръсотия.

— Щом веднъж си влязъл в блатото — извика Ваньо, — няма начин да запазиш краката си сухи и чисти. Следвай ме и не се отклонявай много. Има доста ями, някои от които са опасни, защото са пълни с остри железа. Не ти мърда набиването на кол.

— Добре, идвам.

Пътят им криволичеше. Първо тръгнаха наляво и почти стигнаха левия ъгъл, където Ваньо продължително и внимателно опипваше дъното с дълъг прът, преди да направи поредната крачка. После се върнаха назад през средата на блатото и се озоваха до хаотична купчина стройматериали. Задминаха я, леко се отклониха вдясно и когато направиха стотина крачки право напред, момчето заяви:

— Оттук нататък е лесно. Вървиш право към онази врата. Нали я виждаш? Пътят е гладък като тепсия. Аз се връщам. Скоро ще потече вода и ако ме завари в блатото, мога да се удавя.

— Ела с мен на другата страна.

— Страх ме е. Там след час или два ще прозвучи силен рев. Прилича на неизвестен хищник. Може да е опасен. Съветвам те веднага да се качиш на пожарната стълба.

— Благодаря за предупреждението.

— Ако искаш, върни се с мен.

— Тръгнал съм!

Разделиха се с мисълта, че никога вече няма да се видят.

Вратата отблизо не изглеждаше така внушителна, както отдалеч през изкривената перспектива на затвореното пространство. Станимир се приближи и постави ръка на изографисаната в ретростил дръжка. Познаваше добре Сградата и таеше надежда, че без да знае може да притежава някакъв ключ, закодиран в служебното му положение. Процентът обаче веднага заклони към пълна „нула“.

Щеше още дълго да опитва, ако не бе чул някакво ръмжене. Спомни си предупреждението на Ваньо и се затича към пожарната стълба. Закатери се пъргаво по нея. Стигна до някаква площадка, където сметна, че се намира в относителна безопасност. Огледа се.

Веднага забеляза движението. Едно странно рунтаво същество изкочи от мрака и попадна в полумрака. Ръмжеше и се въртеше покрай вратата. Изглежда надуши следата на човека, защото спря рязко, притисна се към пода и като се убеди, че натрапникът е на стълбата, се насочи с олюляваща се походка към него.

За ужас на Станимир, съществото не само стигна стъпалата, но се изправи и тромаво започна да се катери. Уплашеният човек мигновено се понесе нагоре, стигна до последната площадка и като се изправи пред тухлената стена яростно заудря с юмруци по нея.

Като по чудо стената се разтвори и го пусна вътре.