Танцуващия с вълци
- Автор: Блейк Майкл Леннокс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Динева
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Танцуващия с вълци». Краткое содержание книги:
Това е историята на едно отдавна отминало време в Америка, когато земята не е била разделена, водата е била кристална, а въздухът е блестял от чистота. Това е историята на едно време, в което играта е била всичко. Време, в което конете са съществували, за да бъдат заловени, когато прериите са били пренаситени от бизони.
Тъкмо по това време се развива историята на лейтенант Джон Дънбар — млад войник, дошъл в прерията сам и се запознал с индианците по време, когато този народ е бил в апогея си. Но и в момент, когато всичко е на път да се промени завинаги. Изпратен в далечна област в дивия район на Дакота по време на Американската гражданска война, лейтенант Джон Дънбар открива и бива приет от индианското племе сиукси. Провъзгласяват го за Танцуващия с вълци и с течение на времето се влюбва в красива бяла жена, отгледана от тях. Не след дълго границата вече не съществува и докато армията наближава долините, Джон Дънбар трябва да вземе решение, което засяга не само него, но и живота на племето, което той вече нарича своя народ.
Едноименният филм с Кевин Костнър е спечелил 3 награди „Златен глобус“, включително за „най-добър филм“, както и 7 „Оскар“, сред които за „най-добър филм“ и „най-добър режисьор“.
Шаманът се усмихна на себе си. После посочи към Дънбар и измърмори нещо, сякаш искаше да каже „Започни ти пръв“.
— Здравей — каза мило той.
Тя вдигна глава. Изражението и беше делово, но не видя и следа от някогашната враждебност.
— Здъве — отвърна тя.
2.
Доста време поседяха в беседката този ден, като повечето време прехвърляха няколкото простички думи, които бяха разменили при първата си официална среща.
Някъде към залез слънце, когато и тримата се бяха уморили от непрекъснатото повтаряне, английският превод на индианското и име неочаквано се оказа, че е Вдигналата юмрук.
Това толкова я въодушеви, че тя веднага започна да го обяснява на Дънбар. Първо трябваше да поясни какво ще прави. Посочи към него и каза „Джън“, после посочи себе си и не каза нищо. Същевременно вдигна пръст, което означаваше „Чакай, ще ти покажа“.
Той трябваше да прави това, което тя го помоли, после да отгатне думата на английски. Тя го накара да стане, което беше невъзможно в беседката, затова тя изкара двамата мъже навън, където да могат да се движат свободно.
Дънбар започна да отгатва: „ставам“, „става“, „повдига“, преди да познае „вдигнала“, а „юмрук“ позна веднага. След като го разбра на английски, тя го научи да го казва на индиански. Оттук нататък той бързо научи Вятър в косите, Десетте мечки и Ритащата птица. Лейтенант Дънбар беше много развълнуван. Помоли за нещо, с което да пише и с едно заострено въгленче написа на парче тънка бяла кора четирите имена, както се произнасят на индиански.
Вдигналата юмрук беше все така сдържана. Но дълбоко в себе си беше изпълнена с трепет. Английските думи се сипеха в мозъка и като рой искри, сякаш се разтваряха хиляди отдавна заключени врати. Беше опиянена от вълнението да учи.
Всеки път Дънбар прочиташе списъка върху дървената кора и всеки път произнасяше имената по-добре, а тя го окуражаваше с нещо като усмивка и казваше „да“.
А и на Дънбар не му беше необходимо да вижда леката и усмивка, за да разбере, че го насърчава от сърце. Чуваше го в звука на нейното „да“ и го виждаше в силата на светлокафявите и очи. Да го слуша как произнася думите на английски и на индиански, беше от особено значение за нея. Във въздуха пулсираше обзелото я вълнение. Лейтенантът го усещаше.
Това не беше онази тъжна и съкрушена жена, която беше намерил в прерията. Онзи епизод бе вече нещо отминало. Чувстваше се щастлив, като виждаше доколко го е превъзмогнала.
Най-хубаво от всичко беше малкото парченце кора, което държеше в ръце. Стисна го здраво, решен нито за миг да не го изпуска. Това беше първата част от картата, която щеше да му покаже пътя към бъдещото общуване с тези хора. Отсега нататък толкова много неща щяха да бъдат възможни. Въпреки всичко най-впечатлен от развитието на нещата беше Ритащата птица. За него това бе първокласно чудо, сравнимо само с нещо цялостно като раждането и смъртта. Мечтата му се сбъдна. Когато чу Дънбар да изрича името му на индиански, все едно че непроницаема стена се изпари. И те минаваха свободно през нея. Разговаряха.
По нов начин вече възприемаше и Вдигналата юмрук. Тя не беше само индианка. Превръщайки се в мост за техните думи, тя беше станала нещо повече. Дънбар, също го долавяше в звука на английските и думи и го съзираше в новата сила на очите и. Имаше нещо ново. Нещо, което по-рано отсъстваше и Ритащата птица отгатна какво е то. В жилите и течеше нейната отдавна забравена кръв, нейната непримесена бяла кръв.
Въздействието на всичко това беше много голямо, дори и за Ритащата птица. Като добър учител, който знае кога да даде почивка на учениците си, той каза на Вдигналата юмрук, че е достатъчно за един ден.
През лицето и премина сянка на разочарование. После кимна и се подчини. Точно в този миг обаче и хрумна една чудесна мисъл. Тя улови погледа на Ритащата птица и запита дали не може да направят само още нещо. Искаше да научи белия войник как е неговото име.
Беше прекрасна идея, толкова хубава, че Ритащата птица не можа да откаже на осиновената си дъщеря. Разреши и да продължи. Сети се за думата веднага. Виждаше я, но не можеше да я изговори. А и не и идваше наум как го е правела като малка. Чакаха я, докато се опитваше да си спомни.
Тъкмо в този миг Дънбар вдигна ръка, за да отпъди една мушица, която жужеше до ухото му и всичко и се проясни.
Докато ръката му беше във въздуха, тя я хвана и предпазливо сложи пръсти на кръста му. Още преди някой от двамата мъже да реагира, тя поведе Дънбар в накъсания, но безпогрешен ритъм на валса.