Танцуващия с вълци
- Автор: Блейк Майкл Леннокс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Динева
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Танцуващия с вълци». Краткое содержание книги:
Това е историята на едно отдавна отминало време в Америка, когато земята не е била разделена, водата е била кристална, а въздухът е блестял от чистота. Това е историята на едно време, в което играта е била всичко. Време, в което конете са съществували, за да бъдат заловени, когато прериите са били пренаситени от бизони.
Тъкмо по това време се развива историята на лейтенант Джон Дънбар — млад войник, дошъл в прерията сам и се запознал с индианците по време, когато този народ е бил в апогея си. Но и в момент, когато всичко е на път да се промени завинаги. Изпратен в далечна област в дивия район на Дакота по време на Американската гражданска война, лейтенант Джон Дънбар открива и бива приет от индианското племе сиукси. Провъзгласяват го за Танцуващия с вълци и с течение на времето се влюбва в красива бяла жена, отгледана от тях. Не след дълго границата вече не съществува и докато армията наближава долините, Джон Дънбар трябва да вземе решение, което засяга не само него, но и живота на племето, което той вече нарича своя народ.
Едноименният филм с Кевин Костнър е спечелил 3 награди „Златен глобус“, включително за „най-добър филм“, както и 7 „Оскар“, сред които за „най-добър филм“ и „най-добър режисьор“.
Лейтенант Дънбар не задържа другото конче. Вместо това го заведе до колибата на Десетте мечки и без да осъзнава, още повече се издигна в очите му. Според традицията на команчите богатите трябваше да раздават на по-бедните. Но Дънбар преобърна традицията и у възрастния индианец се затвърди убеждението, че белият човек е наистина особен.
Тази нощ, докато седеше край огъня на Ритащата птица, заслушан в разговор, който не разбираше, Дънбар мерна Вдигналата юмрук. Беше клекнала малко по-нататък и го гледаше. Наклонила леко глава, тя се прехласваше от любопитство. Още преди да отмести поглед, той извърна глава към разговарящите воини, направи сериозна физиономия и сложи ръка на устата си.
— Правилно — прошепна високо той.
Тогава тя рязко се обърна. Но той ясно дочу сподавения и смях.
3.
Нямаше защо да стоят повече. Бяха си набавили всичкото месо, което можеха да отнесат. Малко след зазоряване всичко беше натоварено и преди обяд колоната потегли. Всички двуколки бяха натрупани с връх, затова обратният път беше два пъти по-дълъг и стигнаха до Форт Седжуик на смрачаване.
Един товар от стотина килограма сушено месо бе отделен и подреден в склада. Последва порой от сбогувания. Застанал на прага на колибата си, лейтенант Дънбар проследи как колоната се изтегля към постоянния лагер, нагоре по течението на реката. Без никакъв предумисъл очите му затърсиха в полумрака сред дългата шумна колона Вдигналата юмрук. Не можаха да я намерят.
4.
Когато се върна, бе обзет от смесени чувства. Фортът беше неговият дом и това го успокои. Приятно беше да си събуе ботушите, да се излегне на леглото и да се протегне, без да е постоянно пред погледа на други хора. Загледа се в потрепващия фитил на лампата с притворени очи и лениво потъна в тишината на колибата. Всичко си бе на мястото, той също. Не след дълго обаче усети, че десният му крак несъзнателно рита в празното.
Какво правиш?, запита се той и успокои крака си. Не ти е нервно. Само след минутка барабанеше с пръсти по гърдите си. Не беше нервен. Беше му скучно. Скучно и самотно.
Преди щеше да се пресегне да си свие цигара и да запуши. Само че сега вече нямаше тютюн. А може и да хвърли един поглед на реката, помисли си той и това бе достатъчно, за да си нахлузи обратно ботушите и да излезе.
Спря се и се замисли за нагръдника, който вече му беше толкова скъп. Беше го закачил на едно армейско седло, което донесе от склада. Върна се обратно с намерението само да го погледа.
Дори на слабата светлина на лампата той блестеше. Дънбар прокара пръсти по костите. Бяха като стъклени. Като го вдигна, зазвънтяха от допира една в друга. Обичаше хладния им груб допир до голите си гърди.
„Да хвърля един поглед на реката“ прерасна в дълга разходка. Луната почти се беше напълнила и фенерът не му бе необходим, докато се катереше леко по скалата към потока.
Не бързаше, спираше се тук и там да погледа реката, някой клон, който се огъва от вятъра, или пък заек, загризал храсталака. Никой не му обръщаше внимание. Почувства се невидим и това му хареса.
След около час тръгна обратно към къщи. Ако имаше някой по пътя му, той непременно щеше да го види, защото колкото и леко да стъпваше и да бе забравил за себе си, лейтенантът едва ли можеше да мине за невидим.
Особено когато се спираше да погледа луната. Тогава вдигаше глава, обръщаше се с лице към магическата и светлина и нагръдникът блясваше, искрящо бял като земна звезда.
5.
На другия ден се случи нещо странно.
Цялата следваща сутрин и част от следобеда се опита да свърши някоя работа: пресортира останалите запаси, изгори няколко ненужни неща, намери начин да складира месото на сигурно място, попълни дневника.
Вършеше всичко без желание. Мислеше да постегне корала отново, но реши, че просто си създава работа. Вече си беше намерил достатъчно. От което се почувства още по-объркан.
Слънцето вече бе започнало да клони към залез, когато му се прииска пак да се поразходи из прерията. Доста беше поработил. Потта се беше пропила в панталоните му и по бедрата се бяха образували горещи петна, от които му смъдеше. Не виждаше защо това неприятно усещане трябва да го придружава по време на разходката. Затова тръгна из прерията без дрехи, с надеждата, че може да попадне на Чорапчо. Подмина реката и пое по безкрайната тревиста пустош, която навсякъде гъмжеше от свой собствен живот.