Бунтът

— Серина.

Обърна се бързо и видя майка си, застанала на вратата. — Почти свърших — съобщи Серина и отново започна да размахва кърпата. — Бях се замислила. Фиона затвори вратата зад гърба си.

— Седни, Серина.

Рядко говореше с този тих, но загрижен глас. Обикновено той означаваше, че е разтревожена или недоволна.

Серина се подчини, като се чудеше в какво се е провинила. Наистина, малко прекалено свободно носеше брич, когато излизаше да язди, ала майка й обикновено си затваряше очите. Бе скъсала новата си зелена рокля, но Гуен я бе зашила така добре, че почти не си личеше. Седна, като мачкаше кърпата в пръстите си.

— Направила ли съм нещо, с което да те ядосам?

— Разтревожена си — започна Фиона. — Мислех, че е защото Бригъм го няма и ти липсва. Той обаче от няколко седмици е отново тук, а ти си още разтревожена.

Серина скри босите си крака под полата. Пръстите й мачкаха кърпата.

— Не съм разтревожена. Просто си мислех какво ще стане, когато принцът дойде.

Това бе истина, помисли Фиона, но не цялата истина.

— Едно време си говореше с мен, Серина.

— Не знам какво да ти кажа.

Фиона нежно сложа ръка върху нейната.

— Каквото ти е на сърце.

— Обичам го. — Серина се отпусна на пода и облегна глава в скута на майка си. — Мамо, обичам го и толкова ме боли.

— Знам, че боли, миличка. — Тя я погали по косите и усети в сърцето си болката, която само майките разбират. — Да обичаш един мъж е голямо нещастие и голяма радост.

— Защо? — попита страстно Серина и вдигна очи. — Защо това трябва да носи нещастие?

Фиона въздъхна. Искаше й се да имаше прост отговор.

— Защото когато сърцето се разтвори, то усеща всичко.

— Не исках да го обичам — прошепна Серина. — А сега не мога да не го обичам.

— А той обича ли те?

— Да. — Тя затвори очи, успокоена от познатата миризма на лавандула, която се разнасяше от полата на майка й. — Мисля, че и той не го искаше.

— Знаеш ли, че е помолил баща ти за ръката ти?

— Да.

— И че баща ти, след дълги размишления, е дал съгласие?

Това не бе знаела. Серина вдигна глава. Страните й бяха бледи.

— Но аз не мога да се омъжа за него. Не виждаш ли? Не мога.

Фиона се намръщи и хвана с две ръце лицето й. Откъде идваше този страх, изписан толкова ясно в очите на дъщеря й?

— Не, не виждам, Рина. Знаеш, че баща ти никога не би те принудил да се омъжиш за човек, когото не обичаш Ала ти току-що ми каза, че го обичаш и че любовта ти е споделена.

— Наистина го обичам, прекалено много, за да се омъжа за него, прекалено много, за да не се омъжа.

Фиона започваше да разбира. Усмихна се:

— Горкото малко агънце. Не си първата, която е имала тези страхове, няма да си и последната. Разбирам, когато казваш, че го обичаш прекалено много, за да не се омъжиш за него. Но как можеш да го обичаш прекалено много, за да се омъжиш?

— Не искам да бъда лейди Ашбърн.