Загадката на Уайвърн

Дамата наведе глава, сключи вежди и заслуша унесено, докато старата Милдред, подпомагана или поправяна на всяка втора дума от сляпата си покровителка, сричаше и се запъваше по време на четенето в дует.

— Манто — каза Милдред.

— Продължавай — подкани я дамата, която знаеше това и останалите описания в любимото си списание почти наизуст, поведе енергично възрастната си събеседница и двете заедно прочетоха:

— Манто от яркочервен gros de Naples с прилепнал корсаж и с голяма кръгла пелерина, която се замята отпред. Ръкавът е много широк в горната част на ръката. В долната част е умерено бухнал. На три места е пристегнат с ленти и завършва с широка лента на китката. Пелерината и лентите на ръкавите са обточени със сатен, а в предната част на полата три сатенени rouleaus са подредени en tablier. Бонето е от оризова слама, островърхо и под периферията от дясната страна е украсено с възел от златиста панделка. Върхът също е украсен със златиста панделка и с перпендикулярно поставена люлякова клонка. Боти от черен gros de Naples с връх от черна ярешка кожа.

На това място двете си поеха въздух, Милдред Тарнли замълча за момент и си помисли колко по-изискано от нея се бе обличала майка й и какви хубави стари дрехи й изпращаше от време на време госпожа Феърфийлд от Уайвърн. За миг на лицето и в цялото поведение на госпожа Тарнли се прояви някакво достойнство, известна женска суета.

— Разбира се, нямам шапката от оризова слама с ролцето от златиста панделка, нямам и черните боти износиха се много отдавна. Но описанието звучи най-добре цялото, затова сърце не ми даде да те спра, а и ти самата не искаше да спрем преди края. Разгледай снимките, лесно ще ги намериш. Ще пиша и ще им наредя да изпратят мантото тук с дневната пощенска карета. Ще пристигне за неделя. Харесва ли ти?

— Боя се, че е твърде изискано за мен — отвърна Милдред и се усмихна пряко волята си с мрачно вълнение. — Навремето горката ми майка се обличаше доста изискано, а и мен обличаше хубаво, когато бях малка. Ала откакто в Каруел Грейндж вече не идват дами, тук стана доста скучно. Едва си изкарваме прехраната и не мислим много за красиви дрехи. Малко красиви рокли ще видиш тук освен в неделя. Не за друго, но би било от полза за семейството, ако старата Милдред Тарнли, която хората познават като икономката на Каруел Грейндж, не е толкова бедна и раздърпана. На мен дори път не ми правят, а майките им се покланяха на моята в църквата и на пазара, идваха в Грейндж адски смирено, когато в Каруел имаше пари, а аз, колкото и да бях млада, струвах повече от най-хубавите, много повече.

— Пия за твое здраве, Милдред. И понеже не искаш да ми правиш компания, ще го направя сама.

— Благодаря ви, госпожо.

— А, добре ми дойде. Изморена съм до смърт, Милдред.

— Аз също, госпожо. Да ви помогна ли да се приготвите за лягане?

— След малко. Подай ми ръката си отново, мила. Хайде, хайде, да, хванах те. Сега сме по-близки, нали? Така ми се струва. Но нищожното благоразположение, което проявявам към теб сега, е нищо в сравнение с онова, което съм намислила за теб, когато отида в Уайвърн. — Дамата подсили уверенията си с клетва и стисна коравата и мургава ръка на Милдред много силно. — А ти ще бъдеш добра с мен, Милдред, когато го поискам от теб. А аз ще го поискам, така да знаеш, няма да забравя. Ще ти докажа колко ти вярвам, защото ще се оставя в ръцете ти. — С тези думи тя разтърси ръката й още по-силно. Изражението и поведението й се промениха и за няколко минути холандката изглеждаше ужасно изплашена. — Не те виня, Милдред, но това не бива да продължава, не бива.