Загадката на Уайвърн
- Автор: Ле Фаню Джозеф Шеридан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Загадката на Уайвърн». Краткое содержание книги:
Известен в Дъблин от 19-и век като „Принц на мрака“ заради странните си нощни навици, Льо Фану е очарован от окултното. Неговите произведения черпят от готическите традиции, ирландския фолклор и дори от обществения и политическия живот на неговите англо-ирландски съвременници. Въпреки че понякога съдържат в себе си неописуеми ужаси, тези истории се съсредоточават главно върху изживяванията на преследваните мъже и жени, а не толкова върху техните посетители.
Красива девойка се омъжва за наследника на местно имение, но това, което изглежда като щастлив край, е само началото на напрегнат трилър. Зловещи намеци за свръхестественото пронизват този класически роман на ужасите от 1869 г., чието действие се развива в обитавано от духове имение, където млада невеста е застрашена не само от семейните тайни, но и от злонамерените машинации край себе си.
Том нямаше нищо против нахлуването на госпожа Тарнли, тя също не се притесняваше от него. Постави свещта на покрития с плочки под. Том седеше по риза отстрани на нара, поставил ръце върху коленете си.
— Приготви се, Том. Ако изобщо си способен да се разбързаш, живни сега. Господарят трябва да пристигне, трябва да прекоси Кресли Комън след половин час, а може дори след пет минути, а ти трябва да отидеш да го пресрещнеш… Ей, буден ли си?
— Отворих очи. Продължавай.
— Кажи му само следното — високата жена, която живее в Хокстън…
— Хокстън ли? Е?
— Онази, която създава неприятности на мастър Хари. Кажи му, че е пристигнала тук ядосана и търси мастър Хари, да не забравиш, и е в спалнята до вратата за салона. Запомни ли всичко?
— Ами… — поде Том и повтори думите й.
— Е, той най-добре ще прецени дали е по-добре да дойде, или да се върне обратно. Обаче, ако реши да дойде, нека мине през вратата на кухнята, да не забравиш — ти също излез оттам, — а аз няма да заключвам, ще я оставя отворена, само ще пусна резето и ще го чакам до огъня. Само не затваряй шумно вратите и не стъпвай тежко, а помни, че тук има един чифт остри уши, които чуват и скакалец през трите врати на Каруел Грейндж.
Тя вдигна свещта и за миг се ослуша към вратата, после извърна към Том сериозното си и заплашително лице.
— Пак ти казвам, Том, ако си в състояние да бързаш, разбързай се сега — потупа го тя със слабата си ръка по рамото и доста силно го разтърси. — И да стъпваш възможно най-тихо, чу ли?
Том кимна, като се чешеше по главата и не откъсваше поглед от лицето й.
— Повтарям ти — през кухнята. Дано не сбъркаш нещо… я ми повтори отново.
Той се подчини и повтори съобщението доста гладко.
— Запали свещта си от тази и да знаеш, че ако сега не помогнеш на господаря си, не си никакъв мъж.
След като му даде нарежданията си, Милдред Тарнли тихо излезе от стаичката му с наклонен таван, замисли се колко е неблагодарен светът и на какво бяха подложили старите й кости и стария й мозък, ядоса се в основата на голямото стълбище и едва не се върна обратно в кухнята, а може би едва не излезе, за да пресрещне лично господаря на Креси Комън и да го стресне и наплаши, колкото е по силите й, а също и да подаде оставката си, както постъпват понякога по-изтъкнати служители, за да докаже неговата безпомощност и собственото си значение и за да наложи позициите си и в миналото, и за в бъдеще.
Разговорът й с Том не отне много време. Тя почука на вратата на фрау и когато влезе, онази привършваше лакомо вечерята си.
Струва ми се, че страхът вреди на апетита много повече от други чувства. Жената не даваше и пукната пара за Чарлс и изневярата му не я тревожеше. Дори не я изненадваше, защото бе приела безпътството за нещо сигурно като самия живот. Само че я прониза невероятно силна ревност, защото ревността не се нуждае от любов и в същината си е усещане за накърнена собственост, за наранено превъзходство, за презряна личност. В такава ревност няма нито изтънченост на отчаянието, нито патос на скръбта, а има просто злобата, беса и отмъстителността на засегнатото его.
Седеше си, без да вижда блещукането на огъня, и се хранеше като окървавен след нападение звяр. И наистина беше звяр, притежаваше способността на звяра дълго да планира отмъщението си с присъщото на звяра коварство и с привидна незаинтересованост.
— Охо, върна се — възкликна чужденката с шеговит укор. — Жестоко старо момиче! Да оставиш горката фрау сама, сама с привиденията. А сега седни. Седна ли? И ми разкажи всичко, всички новини. Донесе ли ми малко бренди?
Беше разперила длан и внимателно опипваше подноса приблизително на височината на една бутилка.
— Не, госпожо, в запасите ми няма бренди, но тук вътре мирише на бренди — отговори Милдред, която с удоволствие изръси неприятната реплика.
— И би трябвало — отвърна миролюбиво слабата жена и вдигна голямата черна бутилка, която лежеше в скута й като бебе, повито в сивкав шал. — Само че ще се нуждая от това, когато болките ми отново започнат. Донеси ми малко бренди, бъди добро момиче, а ако не можеш да ми донесеш бренди, сигурно има ром или джин. Няма провинциална къща без алкохол. Прекрасно знаеш къде Хари Веървийлд крие алкохола си — добре го познавам аз.
— Само че прекрасно знаете, че той не е тук сега — върна сухо Милдред.
— Няма да си хабя питието, докато в къщата има алкохол. На кого се полага повече, отколкото на мен? — риозно попита непознатата.
— Стига, госпожо, държите се като дете. При мен няма алкохол, нито капчица. Сигурно мастър Хари има малко алкохол под ключ, обаче при мен няма, защо да ви лъжа за такива неща?