Петият слон

— Изглежда, че някой го е постигнал преди мен.

— Да, тези дни не ни остава време за сън — съгласи се Опитвачът на идеи.

— Намерихте ли вече Питата? — невинно се осведоми Ваймс.

— Ваше превъзходителство, ако продължавате да упорствате, ще изпратим протестна нота до вашия лорд Ветинари!

— О, той сигурно я очаква с нетърпение. Откъде да излезем?

Ваймс не продума повече, докато не седна с придружителите си в каретата и не видя дневната светлина.

С ъгълчето на окото си видя, че Веселка се тресе на седалката.

— Студът раздрусва доста лошо, когато излезеш от оная топлина долу…

Тя се ухили с облекчение.

— Да, трудно се свиква.

— Кралят ми се стори почтен. А какво смънка под носа си, когато му казах, че не съм обучен за тая работа?

— Сър, той каза: „Че кой ли е обучен?“

— Тъй го чух и аз. При тия раздори… Значи не е само седене на трона и раздаване на заповеди.

— Сър, ние, джуджетата, сме твърде склонни към разногласия. Е, да, мнозина не биха се съгласили с мен. Но в момента нито един от големите кланове не е доволен от положението. Надявам се да си представите — онези от Меден рудник не искаха Албрехтсон, тези от Шмалцберг не щяха и да чуят за някого с фамилия Глодсон, джуджетата в Анкх-Морпорк се чудеха кого да подкрепят. А Рис произхожда от малък въгледобивен род близо до Лламедос, който е толкова лишен от влияние, че никого не интересува на чия страна е…

— Да видим сега чатнах ли. Станал е крал не защото всички го харесват, а защото никому не е прекалено противен?

— Съвсем вярно, сър.

Ваймс се вторачи във вече поомачканите акредитивни писма, които кралят напъха в ръката му. На светло различи бледи драскулки в единия ъгъл. Само две думи.