Сянката на Бога
- Автор: Кейз Джон
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-165-1
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Сянката на Бога». Краткое содержание книги:
Повече нямаше какво да си кажат. Анджела погледна часовника си и стана, за да покаже, че разговорът им е приключил. Размениха си многословни благодарности — за саксията и за лимонадата, — а после Бепи и Ласитър се озоваха отново на неприветливата улица.
— Какво мислиш? — попита Бепи, докато вървяха към колата.
Ласитър мислеше за разписката за банковия превод, изпаднала от паспорта на Грималди.
— Питам се — отговори той — защо човек като Грималди, поел обет за бедност, ще има сметка в швейцарска банка.
17.
Двамата с Бепи си стиснаха ръцете на сбогуване пред „Хаслър“.
Още в колата се бяха споразумели, че Бепи — който се бе съгласил да бъде все така discreto — ще приключи вместо Ласитър с няколкото останали неясноти. Една от задачите му бе да се свърже с разпръснатите членове на семейство Грималди, включени в списъка на Държавния департамент. Не беше изключено те все пак да поддържат връзка един с друг.
Ласитър обаче имаше намерение да лети за Швейцария на следващата сутрин, разбира се, ако съумееше да си направи резервация.
— Не ми казвай, че искаш да провериш банковата сметка на Грималди — шокира се Бепи. — Защото, нали знаеш, те са…! — И той поклати глава, за да покаже колко безсмислено е да се надява човек да научи нещо от швейцарците.
— Естествено, не — отговори Ласитър, но не беше напълно откровен. — Грималди е притежавал къща и там.
— А-а, така може — реагира Бепи, разсеян от гледката на симпатичното младо момиче, продължаващо да събира подписи под петицията за Испанските стъпала. — Помня… до Сен Мориц. И после?
Ласитър призна, че няма представа.
Момичето хвана Бепи за ръката и започна да го уговаря, флиртувайки, при което той се съгласи да бъде издърпан до младежа с бележника. В последния момент се обърна към Ласитър и безпомощно се усмихна.
Полетът до Цюрих продължи около час, колкото и търсенето на хотел. В големите хотели нямаше места. Накрая се съгласи и на стая във „Флорида“ — приятен, макар и вече старичък, хотел нагоре по улицата, започваща от Лимат Кей. Беше отсядал там веднъж, когато „Ласитър Асошиитс“ работеше по сложен случай, в който бяха замесени профсъюза на стоманолеярите и една алуминиева леярна в Западна Вирджиния, собственост на швейцарски милиардер отшелник.
Стаята доста приличаше на онази, която помнеше от командировката си: неочаквано просторна и с единичен прозорец, гледащ към Цюрихзее. Гледката сигурно щеше да бъде замайващо красива, но вътрешната страна на стъклото бе запотена, а отвън се стелеше сняг.
Цюрих бе измежду любимите градове на Ласитър, без да може да обясни защо. Сив и каменен, древен и сдържан, той се бе сгушил на брега на тъмното езеро, в чиито ледени води се вливаха потоци от Алпите. От градът определено лъхаше елитарност, по дух беше повече германски, отколкото швейцарски, и беше рай за пешеходците. Ласитър хвърли пътната си чанта в шкафа и без да губи повече време, излезе да се разходи по кея. Снежецът се сипеше от безцветното небе и се трупаше по раменете му. Тръгна в посока на Стария град, загледан в двойката лебеди във водите на черната река. Може би само този квартал бе такъв, но Ласитър имаше впечатлението, че основното занимание на местните жители е търговията с литографии, книги и антични музикални инструменти, а може би и предлагането на лечебни билки.
Не след дълго мина по моста „Мюнстер“ и тръгна по тесните калдъръми на Стария град, покрай баснословно скъпите магазинчета. Беше се надявал разходката да разведри мрачното му настроение и точно така и стана — поне за известно време, — макар че накрая му беше само по-студено. Магазините бяха прекрасни, но абсолютно безполезни за него, защото той нито имаше някакви конкретни нужди, нито съществуваше някой, на когото да купи подарък.
Зави към Банхофщрасе и извървя няколко преки покрай празнично осветените коледни витрини, докато не се озова пред сградата, която изглежда подсъзнателно бе търсил: клона на Креди Сюис, където преди четири месеца Франко Грималди бе получил банков превод.
Не беше съвсем сигурен защо бе искал да я види — в крайна сметка това си беше просто банка. Но го завладя някаква труднообяснима надежда сега, когато стоеше на тази тъмна цюрихска улица, пред нещо, за което знаеше, че е било част от света на Грималди. Също като празната стая на Виа Дженова, това беше едно от местата, посещавани от убиеца. Така Ласитър се чувстваше по-близо до него.
Вечеря без настроение в ресторанта на хотела и попита портиера за най-добрия начин да стигне до Цуоз.