Сянката на Бога

— Продължавам да мисля, че сме попаднали на грешно място — промърмори Ласитър.

Ключалката изщрака и вратата се отвори.

Стаята, в която се озоваха, бе безукорно чиста и празна като монашеска килия. Чамовото дюшеме бе гладко и блестящо, сякаш някой съвсем наскоро го бе лъскал със стоманена тел. Стените бяха голи. На едната имаше само старо дървено разпятие с изсъхнало палмово клонче и никакви други украси или картини. Мебелировката бе повече от оскъдна: тясна метална кушетка, очукан скрин за дрехи, желязно бюро, прав стол, умивалник с пукнато огледало над него. Единственият прозорец гледаше към обсипан с боклуци вътрешен двор, а единственият източник на осветление бе 40-ватовата крушка над главите им.

— Я виж — проговори в един момент Бепи, — човекът четял! — Той взе една от книгите, после погледна друга. — А може би само се моли.

Книгите бяха три. Първата бе Библия, толкова изпоцапана от прелистване, че вече не можеше да се затваря добре. Под нея лежеше латински буквар, а под него — религиозна брошура със заглавие „Crociata Diecima.“

— Това пък какво е? — попита Ласитър.

Бепи му подаде брошурата. Под заглавието имаше голям медальон, в който бе загатнат хълм със семпъл кръст на билото. Кръстът хвърляше дълга сянка. В сянката със златни букви бяха изписани думите „Umbra Domini“. Но Ласитър отново посочи към заглавието „Crociata Diecima“.

— Какво означава това?

— Десети кръстоносен поход — преведе Бепи.

— И?

— Не знам. Не съм суеверен.

— Искаш да кажеш религиозен.

— Е-е-е-е!… — разнесе се откъм вратата и двамата рязко се обърнаха, очаквайки да видят полиция или нещо по-лошо. Вместо това в стаята влетя възрастен мъж, размаха заплашително пръст към тях, сякаш бяха деца, и завика: — Vietato! Vietato! Vergogna! — После изтръгна брошурата от ръцете на Ласитър, хвърли я обратно на бюрото и ги заблъска към вратата, продължавайки да размахва като метроном показалеца си.

— Какво говори този? — попита Ласитър, оставяйки се да бъде избутан към стълбището.

— Казва, че сме лоши. Казва, че трябвало да ни е срам.

Ситуацията бе много конфузна, но когато най-сетне се озоваха на улицата, и двамата се усмихваха.

— Ама той направо ни изрита — каза Ласитър, докато влизаше в колата. — Какво беше това с пръста?

— Vergogna! — отговори Бепи, включи на скорост и потегли. — Виж го, още е там! Струва ми се, че се опитва да запомни номера на колата ми.

Ласитър се обърна и видя как старецът на тротоара гледа сърдито след тях.

— А какво е vergogna?

— „Срамота!“ — сви рамене Бепи. После провря ръка през отворения прозорец до себе си и помаха за довиждане. — Е? Сега накъде?

Ласитър извади листа от джоба си и го показа на Бепи:

— Виа Барберини.

Този път сградата беше луксозна. Намираше се северно от Вила Боргезе — един от най-скъпите квартали на Рим. Фасадата й бе облицована с кремав мрамор, а всичко останало бе бронз и стъкло. Намериха домоуправителя във фоайето. Пръскаше със спрей папратите, сгушили се край малкия фонтан. И без да го поглежда, Ласитър бе убеден, че езерото на фонтана е пълно с японски шаран.