Другата кралица

Смачквам писмото и го пъхам в джоба си. Ще го изгоря веднага щом спрем за вечеря. Яздя с ръце, отпуснати върху юздите, почти без да усещам коня под себе си. Мислено си представям Елизабет, моята братовчедка, как се втурва към замъка Уиндзор, оглежда придворните си и вижда във всяко лице прекалено ентусиазираната усмивка на предателството. Знам как е, сама съм го виждала. Тя ще почувства, както почувствах аз в Холируд, че няма никой, на когото може да се довери; ще разбере, както разбрах аз в Дънбар, че подкрепата за нея пресъхва и че нейните последователи й обещават верността си в същия миг, когато я изоставят. Сега тя знае, че дори Дъдли, нейният приятел от детинство и неин любим от години, е заговорничил с Норфолк да ме спаси. Собственият й любим, собственият й братовчед, и всички лордове от Частния й съвет, до един са на моя страна. Всички лордове в нейния двор искат да ме видят освободена. Обикновените хора са ми предани от все сърце и душа. Тя е напълно предадена. Когато се възкачи на престола, я наричаха „нашата Елизабет“, а сега тя изгуби обичта им.

Мисля си за Шрусбъри, който язди мрачно до мен, как бърза напред, за да ме повдигне и да ми помогне да сляза от седлото, за тихата наслада, която изпитва, когато е в моята компания на вечеря, за дребните му подаръци и неизменната му вежливост. Той е положил клетва като неин васал, но аз го спечелих на своя страна. Спечелих на своя страна всеки лорд в Англия. Знам това. Виждам го в Шрусбъри и във всеки мъж в домакинството на Бес. Всички те копнеят да ме освободят.