![Полунощ [calibre 1.6.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/9/4/1/polunoshch-calibre-1-6-0-download.jpg)
Электронная книга - «Полунощ [calibre 1.6.0]». Краткое содержание книги:
Но защо това ще го интересува? Той бе заобиколен от хора, които вярваха в способността му, нали така? Това не му помагаше. Той бе умрял и се бе върнал обратно, а сега полудяваше. Но все пак, ако му разкажеше историята си - а тази идея се бе превърнала вече в някаква обсебеност - той може би щеше да е единственият човек в целия свят, който ще и? повярва.
Вероятно бе лудост да мечтае да разкаже цялата история някому. Имаше дори време, когато се опитваше да убеди себе си, че греши. Рано или късно щеше да разкаже на някого. Знаеше го. Рано или късно, ако не проговореше, трийсетгодишното мълчание щеше да бъде разкъсано от един безкраен писък, който щеше да изличи всички думи.
Нямаше значение колко много глави е закърпила, защото не можеше да забрави онези три убийства. Лицето на Греъм, докато животът изтичаше от него; малкото момиченце, гърчещо се на паважа; мъжът, който полита над волана на своя джип.
Скоро след като започна стажа си, тя бе успяла да получи по официалния канал докладите от аутопсиите за тези три случая. Мозъчносъдова болест, субарахноидна хеморагия, конгенитална аневризма. Бе прочела всички подробности.
А на простонароден език написаното означаваше скрита болест на стената на артерията, която по неизвестна причина накрая се е разкъсала и е причинила напълно непредсказуема и неочаквана смърт. С други думи, не е имало начин да бъде предсказано, че едно шестгодишно дете може внезапно да припадне на площадката за игра, шестгодишно дете, което е било достатъчно здраво, за да рита шестгодишната Роуан и да я скубе за косата само няколко минути преди това. И никой не можел да помогне на детето, когато кръвта шурнала от носа и ушите му, и очите му се извъртели навътре. Напротив, бяха се погрижили за другите деца, като им закриха очите и ги отведоха в класната стая.
- Горката Роуан - каза учителката по-късно. - Скъпа, искам да разбереш, че нещо в главата и? я уби. Просто заболяване. Няма нищо общо със спречкването ви.
И тогава Роуан разбра с абсолютна сигурност онова, което учителката никога нямаше да узнае. Тя го бе сторила. Тя бе убила детето.
Да, това можеше да бъде лесно разбрано - естествената вина, която дете изпитва за инцидент, който не може да проумее. Но Роуан бе почувствала нещо в онзи миг. Тя бе почувствала нещо в самата себе си - силно всепроникващо усещане, което не се различаваше много от мислите за секса. То се разля в нея и като че извън нея в момента, в който детето падна назад. И тогава се появи диагностициращото сетиво, заработило още тогава, което и? бе казало, че детето ще умре.
Въпреки всичко бе забравила за инцидента. Греъм и Ели, като всички добри калифорнийски родители, я бяха завели на психиатър. Тя играеше с неговите кукли за малки момиченца. Казваше онова, което той искаше да чуе. Хора умираха от удар през цялото време.
Минаха осем години, преди онзи мъж да слезе от джипа си на онова самотно шосе сред хълмовете на Тибурон, да сложи ръка на устата и? и да и? каже с ужасно интимен и арогантен тон: «А сега недей да пищиш».
Осиновителите и? така и не направиха връзката между малкото момиченце и изнасилвача, който бе умрял, докато Роуан се съпротивляваше и същият изгарящ гняв се зараждаше в нея. Гняв, който се превърна в онова прелестно усещане, което направо скова тялото и?, щом мъжът се отдели от нея и полетя напред над волана.
Но тя направи връзката. Тихо и сигурно, направи я. Не когато забута вратата на джипа и хукна по шосето с писъци. Не, тогава дори не знаеше дали е успяла да се спаси. Но по-късно, когато лежеше сама в мрака, след като патрулът на магистралата и детективите от отдел «Убийства» си бяха тръгнали, тогава вече знаеше.
Бяха минали почти петнайсет години, преди същото да се случи и с Греъм. Тогава Ели бе толкова зле от рака, че не бе в състояние да мисли за каквото и да било. И със сигурност Роуан нямаше да дръпне стол до леглото и? и да каже: «Мамо, мисля, че аз го убих. Той постоянно те мамеше. Искаше да се разведе с теб. Не можеше да изчака проклетите два месеца, които ти остават».
Всичко това си беше модел, също както паяжината е изтъкана по определен модел, но в него нямаше никаква цел. Моделите съществуват навсякъде, а целта е тяхната стабилност, когато са естествени и краткотрайни.
Ти няма да правиш това. Ти няма да отнемаш живот. Бе почти еретично да си спомня как удря онова малко момиче, дори как се бори с мъжа в джипа. И също толкова ужасно бе да си спомня спора с Греъм.
- Какво искаш да кажеш с това, че тя трябва да подпише документите! Тя умира, за бога! Ще трябва да понесеш всичко заедно с мен.