Измамата Прометей
- Автор: Ладлэм Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлозар Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Измамата Прометей». Краткое содержание книги:
Сякаш да потвърдят съмненията му, недалеч неколцина направиха незабележима за другите, но съмнителна за опитното му око маневра. Синхронизирани движения, обходни обиколки. Наоколо кипеше от движение, но Ник забеляза координацията и симетрията в ходовете им. Това би усетил само врял и кипял в агентурната дейност човек. Да, налице бяха колеги! Сигурен бе.
— Лейла — рече й тихо, — искам да се засмееш, сякаш съм ти казал нещо много забавно.
— Да се засмея ли?
— Да, и то веднага. Все едно съм казал нещо истерично смешно.
Тя се закикоти незабавно, отхвърлила глава назад. Представлението бе удивително убедително — Лейла бе отлична актриса. И въпреки че сам бе поискал този смях, Брайсън усети тръпки по гърба си. Тя се вживяваше стопроцентово в ролята на съпруга, умираща си от удоволствие на поредното съпружеско остроумие. Самият Брайсън също трябваше да се усмихне в знак, че се вписва в сценката. И се ухили скромно, но с благодарност за оценените му качества. И като продължаваше да се усмихва, отново впери очи във визьора, за да огледа околната обстановка. Както бе правил преди секунди, минути. Но този път вече търсеше нещо много специфично.
— Виждаш ли ги? — попита през смях Лейла.
За всичко се досещаше тази жена!
Ник наистина ги видя.
Класическа триадна формация. На три отделни, почти симетрични позиции по периферията на площада стояха трима с мощни бинокли. Никой от тях не би привлякъл нечие внимание — бяха съвсем нормални, обикновени туристи, разглеждащи забележителностите като почти всички други тук. Но взети заедно, вече формираха злокобна професионална комбинация. В единия ъгъл на триъгълника бе млада жена с тупирана руса коса, облечена в блейзер, който бе прекалено дебел за горещия ден и очевидно прикриваше оръжието й. Вторият бе бузест брадат мъж, доста едър и облечен в църковни одежди. Мощният му бинокъл бе единствената не на място вещ у него. Едва ли човек от неговата професия ще има нужда от бинокъл пред катедралата. Третият бе среден на ръст, жилав и смугъл, на около четирийсет години. Именно той събуди неясен спомен у Ник. Да, трябва да го огледа по-добре. И Брайсън насочи видеокамерата, като вкара човека в близък кадър.
Тръпки отново полазиха по гърба му.
Познаваше го, как не! Бе работил с него на няколко пъти и все в операции с приоритет. Всъщност именно той го бе наел в служба на Управлението. Бе селянин на име Паоло от района на Сивидале. Паоло винаги действаше заедно с брат си Николо — и двамата местни легенди като ловци в затънтената хълмиста провинция в Северозападна Италия, където бяха отрасли. Затова и много лесно се бяха превърнали в ловци на хора — поръчкови убийци с невероятен талант в тази област. От най-различни места ги търсеха да заловят или отвлекат някой, да ликвидират неудобен човек, да свършат нечия мръсна работа. И самият Брайсън ги бе вербувал за такава работа, а веднъж ги бе използвал за подривна дейност в една руска фирма на име „Вектор“, която според някои хора се занимаваше с разработка и производство на биологични оръжия.
Двамата бяха неразделни. Паоло никъде не ходеше без Николо и обратно. В дадения случай братът трябва да е някъде наоколо, наблизо, помисли Брайсън.
Сърцето му затупа лудо, косата на тила му настръхна.
По дяволите, как бяха успяли да ги засекат толкова лесно? И него, че и Лайла? Нали се бяха измъкнали от преследвачите? И отново ги бяха открили за броени минути. В тази огромна тълпа, с променени дрехи, с известна маскировка. С нова конфигурация, както се казва в света на плаща и кинжала.
Да не би да бяха дрехите? Съвсем нови — може би привличат внимание, или нещо друго не е наред… Но какво? Брайсън нарочно бе овалял новите обувки в пръстта в парка, беше ги търкал с пясък — да придобият леко овехтял вид. И дрехите бе поръсил с влажен прах. По същия начин бе постъпила и Лайла.
Как ги бяха намерили?
Отговорът дойде изведнъж — с болезнена яснота и ужасяваща сигурност. Сам усети топлата кръв на рамото си — раната пак кървеше и бавно обагряше жълтата тъкан. Това алено петно ги бе издало, то бе неутрализирало всички взети мерки и провалило маскировката. И все пак… дали ги бе издало именно то? В цялата работа имаше нещо много гнило.
Но така или иначе преследвачите с биноклите ги бяха засекли и сега се подготвяха за смъртоносен удар.
Вашингтон
Сенатор Джеймс Касиди усещаше очите на колегите си върху себе си. Всички го гледаха внимателно и съсредоточено — някои с неприязън, други с подчертан интерес. Опря здравите си ръце с дълги пръсти на дебелия парапет и започна да говори с дълбок, звучен глас.