Измамата Прометей
- Автор: Ладлэм Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлозар Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Измамата Прометей». Краткое содержание книги:
Нещо блясна в очите му. Силната сутрешна слънчева светлина, отразена в нещо може би? Ник внимателно се огледа. Да, недалеч друг униформен полицай, качен на пейка, внимателно оглеждаше хората с помощта на мощен артилерийски бинокъл. Помагаше на колегите в проверката на хората, влизащи в града по булеварда „Хуан Карлос I“. Вероятно второ ниво проверка, но напълно недостатъчна, ако искат да хванат онзи, когото търсят, рече си Ник. Слънцето напичаше здраво и каченият на пейката полицай бе вече силно зачервен и изпотен. Заинтригуван, Брайсън го изгледа отново. Усещаше нещо под лъжичката. Човекът бе светъл тип, рус, с почти бяла кожа. Блондините не са типични за тази част на Испания. Но пък не може и да се каже, че съвсем ги няма. А тази бяла кожа, нетипична за стоящия ежедневно на открито полицай? Няма такъв, който след време да не получи типичния за местния климат загар, та дори бил той и канцеларски плъх.
Не, този не беше местен човек. Брайсън се усъмни, че може въобще да не е и испанец.
Русият се потеше обилно и често сваляше бинокъла, за да избърше лице с ръкава на куртката. И така Ник успя да огледа чертите му по-добре.
Леко сънливи очи, говорещи за значително съсредоточаване, тънки устни, тебеширена кожа, сламеноруса коса. Този човек му бе познат.
Хартум!
Блондинът се бе явил в суданската столица в ролята на техническо лице — експерт от Ротердам заедно с група европейски специалисти и съветници на иракчаните по въпросите за построяване на завод за балистични ракети.
Фактически той бе подставено лице, агент с определена задача. От Управлението. Бе обучен да убива — от категорията, която професионалистите наричат чистачи. Брайсън бе тогава в Хартум със задачата да наблюдава и събира сведения срещу действията на иракчаните. Имаха кратка среща с русокосия убиец и Ник му бе предал микрофилм с досиетата на набелязаните мишени, включително и информацията къде отсядат, режимът на движението им, навиците, евентуални пропуски в сигурността и прочие. Не знаеше името му, знаеше само, че онзи е един от най-добрите в мокрия занаят, отлично обучен, съвършен в изпълнението, вероятно и социопат.
Значи Управлението бе изпратило тук един от най-добрите — за да го убие. Едва ли имаше някакво съмнение вече за резолюцията, които му бяха поставили: „Неспасяем — да се ликвидира.“
Но пък как го бяха открили? Онези контрабандисти вероятно са проговорили, както са били ядосани за откраднатия камион, пък вероятно са им предложили и добри пари. В тази част на страната няма много пътища, всъщност един или два от Финистере насам и следователно са лесно наблюдаеми по въздух. Едва ли е проблем за могъща организация като Управлението бързо да изпрати хеликоптер. А той беше загубил няколко часа в здрав сън… Ами старият камион? Бричката вдигаше такъв шум, че отгоре й биха могли да минат и десет хеликоптера, без Ник да ги чуе.
Камионът — само по камиона го бяха засекли. Вероятно вече са го намерили изоставен и пред бариерата. Пък и къде другаде да го търсят, освен по пътя към Сантяго де Компостела? Но и друг път да бяха поели, онези сто на сто са проверили и него. И все пак нещо не се връзваше, ама хич… Искаше да се върне, да се увери дали всичко е наред с Лейла, но сега вече не можеше да си го позволи.
Отразен слънчев лъч отново блясна в очите му. Тръпки го побиха, кръвта забуча в слепоочията му. Извърна глава, но беше късно. Онзи го бе забелязал. Ник зърна блясъка в погледа на блондина. Дали го бе познал!
Не можеше да бяга. Все едно да каже: елате и ме арестувайте. И да потвърди догадките на убиеца. Онзи не може да бъде стопроцентово сигурен от даденото разстояние. Години бяха минали от срещата в Хартум, а Ник носеше и качулка, прикриваща по-голямата част от лицето му. Онзи не можеше да стреля ей така — в тълпата.
Времето сякаш спря, а мислите му препускаха. Адреналинът потече по вените — както много пъти в миналото. Сърцето му заби лудо, но дългогодишният опит командваше тялото интуитивно. Не биваше да бърза — щеше сам да се издаде.
С периферното зрение усети, че убиецът се извръща към него, дясната му ръка тръгва към кобура на кръста. Множеството бе плътно, човек до човек, и като течение носеше Ник напред. Но пък достатъчно бавно. Откъде може чистачът да е сигурен, че това съм аз? — напрегнато мислеше Ник. Качулката… по дяволите — именно тя е привлякла вниманието на онзи тип! Това умозаключение бе толкова просто, че направо му стана зле. В жежкото слънце той бе нахлузил качулка. Повечето мъже носеха шапки с периферии или козирки, но дебела, плътна качулка в това слънце? Вероятно имаше и други с качулати дрехи, но той единствен бе закачулен. Сам се бе издал!