Чернова

— Не ми се пие — рече мрачно Котя и остави бутилката.

На мен също не ми се пиеше. Освен това бирата се беше стоплила, ядките и чипсът ни бяха омръзнали, чудесният морски пейзаж вече не ни радваше. Явно човешкият организъм не изпада във възторг от такива резки скокове от зима в лято.

— Айн-цвай-полицай. — Котя все поглеждаше в посоката, в която беше изчезнал Цайес. — Кириле, аз вече започнах да различавам функционалите от обикновените хора.

— Как? — поинтересувах се аз. — Някаква аура ли виждаш?

— Каква ти аура? Глупости, това са празни приказки… Поглеждам човека — и знам, че е функционал. Между другото, жената също ми се стори… подозрителна в това отношение.

Отказах се да споря. А и как да спориш с човек, който не може нищо да ти обясни, а само казва „знам“?

Известно време лежахме на пясъка, печейки се на слънце. Московската есенна влага, която вече беше успяла да проникне в организмите ни, неохотно се изпаряваше. Спомних си нечии размисли, че ако Петър I беше пренесъл столицата на Русия не край Балтийско, а край Черно море, животът в страната щеше да се развие по съвсем различен начин. Въздъхнах и мислено се съгласих. С какво ли студеният и сив балтийски бряг беше привлякъл Петър? Впрочем… Може пък по онова време на мястото на Питер да се е издигала някаква куличка… и самодържецът да е можел преспокойно да ходи до топлите морета?

О, не, глупости… Както и да пазиш тайната, трябва да има все някакви крайни срокове за секретност. От времето на Петър досега информацията щеше да се разнесе…

— Полицаят тича — каза Котя.

Седнах и засенчих очите си с длан. Усещах, че вече съм поизгорял. Време беше да се прибирам в Москва… Полицаят наистина тичаше наобратно с все същия свободен, красив бяг — в човешкия ни свят така могат да тичат само някои масаи и етиопци.

Той беше сам.

— Убил я е — каза тихо и с открита неприязън Котя. — Строшил е врата на момичето и го е захвърлил да умира в джунглата.

Защо точно „строшил врата й и я захвърлил да умира в джунглата“? Едва ли и самият Котя знаеше защо. Но благодарение на тази нелепост образът веднага оживя в съзнанието ми. Представих си как Цай догонва момичето — тя се опитва да се затича по-бързо, затъва в пясъка, заплита се в лианите, оглежда се ужасено, крещи, накрая се спъва и пада по лице в кална локва… Цай притиска коляно в гърба й, дръпва я рязко за косата, чупи й шийните прешлени, измъква я от калта и я захвърля настрани — все още жива, но парализирана, неспособна нито да помръдне с ръце и крака, нито да извика. Глупавото момиче, опълчило се срещу властта на злите функционали, лежи под палмите и гледа към високото небе. По лицето й пробягва мъничко раче, приближава се към очите й, навежда към тях мустачките си и вдига малката, остра, приличаща на ножички за маникюр щипка…