Морето на чудовищата
- Автор: Риордан Рик
- Серия: Пърси Джаксън и боговете на Олимп #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: История
Электронная книга - «Морето на чудовищата». Краткое содержание книги:
— Гроувър! — извиках. — Вземи ножа на Анабет!
Той се обърна, зърна връхлитащия циклоп и очите му ужасено се ококориха, но въпреки това кимна — беше се досетил какъв беше планът ми. С Клариса се затичахме по моста и Гроувър започна да реже въжетата.
Едното се скъса със силно „хряс“.
Полифем затрополи зад нас и мостът се затресе от тежестта му.
Половината въжета вече ги нямаше. С Клариса с един скок се озовахме до Гроувър. Замахнах с всичка сила с меча и прерязах останалите.
Мостът пропадна в пропастта и циклопът изрева… победоносно, тъй като стоеше до нас.
— Не успя! — извика тържествуващо той. — Никой не успя!
Клариса и Гроувър се изправиха срещу него, но той ги повали с леко махване на ръка, все едно бяха досадни мушици.
Гневът ми нарасна. Не можех да повярвам, че бях стигнал чак дотук, че бях загубил Тайсън и бях изстрадал толкова, само за да се проваля сега — и то заради едно огромно глупаво чудовище с поличка и светлосиньо наметало, съшито от смокинги. Никой не можеше да се държи така с приятелите ми! Не, исках да кажа никой, а не Никой. Както и да е, сещате се.
Изведнъж ме изпълни невероятен прилив на енергия. Вдигнах меча си и атакувах, забравил за разликата в силата ни. Пронизах циклопа в корема. Той се преви на две и аз стоварих дръжката на меча в носа му. Ръгах, сечах и удрях в несвяст и когато накрая се опомних, Полифем лежеше замаян по гръб, а аз бях стъпил на гърдите му и върхът на меча беше на сантиметри от окото му.
— Оооо! — изстена той.
— Пърси! — ахна Гроувър. — Как…
— Недей, моля те — примоли се жално циклопът. От носа му течеше кръв. От полуослепеното му око се търкулна сълза. — Агънцата ми се нуждаят от мен. Само се опитвах да защитя агънцата си!
Разхлипа се като дете.
Бях победил. Оставаше да нанеса последния удар.
— Убий го! — извика Клариса. — Какво чакаш?
Полифем продължаваше да хленчи сърцераздирателно… досущ като Тайсън.
— Той е циклоп — обади се Гроувър. — Не можеш да му имаш вяра!
Знаех, че е прав. Анабет би казала същото.
Полифем изхлипа отново и изведнъж осъзнах, че той също беше син на Посейдон. Като Тайсън. И като мен. Нима можех да отнема живота му?
— Дошли сме за руното — рекох. — Съгласен ли си да ни го дадеш?
— Не! — изкрещя Клариса. — Убий го!
Чудовището заподсмърча.
— Красивото ми руно. Най-голямото ми богатство. Вземи го, жестоки човече. Вземи го и си върви в мир.
— Не мърдай оттук — рекох. — Едно рязко движение и…
Полифем кимна.
Отстъпих настрани и бърз като кобра, циклопът ме бутна на ръба на пропастта.
— Глупави простосмъртни! — изрева той и се изправи. — Да ви дам да вземете руното ми?!? Ха! По-скоро ще ви изям!
Великанът отвори огромната си уста и аз си помислих, че прогнилите му кътници ще са последното, което щях да видя на този свят.
В следващия миг нещо профуча над главата ми и се чу тежко „туп!“.
Камък с големината на баскетболна топка влетя в гърлото на Полифем — страхотна тройка, право в коша. Циклопът се задави и се опита да преглътне горчивия хап. Политна назад, но нямаше накъде да отстъпва. Кракът му се подхлъзна, скалата поддаде и Полифем заразмахва ръце като кокошка, която се мъчи да полети, но това с нищо не му помогна и той изчезна в пропастта.
Обърнах се.
На пътеката откъм плажа, насред стадото хищни овце, спокойно стоеше един стар приятел.
— Лош Полифем! — извика Тайсън. — Не всички циклопи са толкова добри, колкото изглеждат.
Тайсън набързо ни разказа патилата си: морското конче Дъга ни следвало през целия път, за да си поиграят отново, открило го сред останките от потъващия „Бирмингам“ и го спасило. Оттогава двамата обикаляли из Морето на чудовищата, за да ни търсят, накрая Тайсън усетил миризмата на овцете и така стигнали до острова.
Искаше ми се да прегърна здраво огромния идиот, само че той беше заобиколен от овце канибали.
— Тайсън, слава на боговете! Анабет е ранена!
— Слава на боговете, защото Анабет е ранена? — премига той.
— Не! — Коленичих до нея и направо ми прилоша. Раната на главата й беше по-дълбока, отколкото мислех. Косата й лепнеше от кръв. Кожата й беше бледа и отпусната.
С Гроувър се спогледахме притеснено. Изведнъж ми хрумна идея.
— Тайсън, можеш ли да донесеш руното? Побързай, моля те!