Залезът на демокрацията

— Нали не възразяваш, ако отвлека Ноа за малко.

— Дръжте се прилично, хлапета — засмя се Холис.

Отнякъде се чуваха гласове и Моли го поведе към тях, като по пътя си минаха покрай няколко врати и оградени пространства. Накрая се озоваха в голяма стая, в която мъже и жени на различна възраст бяха седнали около една конферентна маса. Обзавеждането се състоеше от различни сгъваеми столове, а голямата маса бе направена от няколко малки, прикрепени една към друга.

Всички слушаха жената, седнала начело на масата, която очевидно изнасяше лекция, но при влизането им в стаята настъпи пълно мълчание.

— Да ви представя на всички, това е Ноа Гарднър — започна Моли. — Ноа, това са някои от регионалните лидери на „Фаундърс Кийпърс“. Ти каза, че лесно помниш имена, затова сега ще те подложа на едно изпитание.

Тя започна да представя един по един присъстващите в стаята, като се движеше по посока на часовниковата стрелка. Посочваше човека и назоваваше името на историческата личност, което той или тя бе възприел при влизането си в организацията.

— Запомни ли ги? — попита накрая тя.

— Я да видим — той започна от човека, чието име бе назовала последно, и тръгна в обратната посока. — Това е Патрик, Итън, Джордж, Томас, Бенджамин, Самюел, Джон, Алекзандър, Джеймс, Натаниел, още един Бенджамин — Франклин или Ръш, не ми каза кой от двамата — Франсис, Уилям и Стефан.

— Много добре.

— Всичко това дължа на Дейл Карнеги25.

Пред всеки от присъстващите имаше отворена книга и доколкото Ноа можеше да прецени, те всички си приличаха, но съдържанието им беше различно.

— Какво прекъснахме? — попита той. — Да не е събрание за обсъждане на стратегията за действие?

— Не и тази вечер — отвърна Моли и направи знак на жената, която говореше, да продължи.

Тя изглеждаше десетина години по-възрастна от Ноа и се беше представила с псевдонима „Томас“.

— „Затова ценете дълбоко духа на нашия народ — заговори тя — и дръжте вниманието му будно. Не съдете хората прекалено сурово за грешките им и ги привличайте към себе си, като ги образовате. Ако те загубят интерес към обществения живот, и вие, и аз, и Конгресът, и законотворците, съдиите и губернаторите, всички ще се превърнем във вълци.“

Това бяха думи от трудовете на Томас Джеферсън. Въпреки че Ноа не можа да ги разпознае, той видя заглавието в книгата пред мъжа, който стоеше до нея. Докато тя говореше, той следеше внимателно съдържанието, като си сочеше с пръст текста в книгата. Тя пресъздаваше думите енергично и с чувство, не ги повтаряше механично, все едно чете писмо, написано преди повече от век. Като че ли в момента мислите на Джеферсън напълно съвпадаха с нейните собствени.

— „Изглежда, това е в самата ни природа — продължи жената, — въпреки някои отделни изключения. Опитът показва, че човекът е единственото животно, което е готово да погълне себеподобните си, защото не мога да използвам по-мека дума за това, което правят правителствата в Европа, или за начина, по който богатите се отнасят към бедните.“