Версия Пеликан

Намери си място на бара в едно заведение, наречено „При адвокатите“, на три преки от университета. Изглеждаше много младежко и приятно с разлепените по стените програми за футболни мачове и снимки на пищни мацки. Посетителите бяха твърде шумни и всичките под трийсет години.

Барманът приличаше на студент. След като Верхик изпи две бири, тълпата се изнесе нанякъде и заведението почти се опразни. Новата вълна щеше да се изсипе след миг.

Верхик поръча трета бира. Беше един и половина.

— Право ли следвате? — попита той бармана.

— Уви, да.

— Защо, толкова ли е лошо?

— Е, и по-весело съм живял — поклати глава младежът и обърса тезгяха около купата с фъстъци.

Верхик си спомни с копнеж за барманите, които му сипваха бирата като студент. Ония момчета знаеха как да те предразположат. Никога не се отнасяха с клиентите като с непознати. И можеха да разговарят за всичко.

— Аз съм юрист — заяви Верхик отчаяно.

Ау, така ли, страхотно, тоя бил юрист. Колко интересно. Какъв специален чичко. Хлапето изчезна някъде.

Копеленцето му недно. Дано те скъсат на изпитите. Верхик грабна бутилката и се обърна с лице към масите. Почувства се като дядо сред внуците си. И макар че мразеше Правния факултет и спомените си за него, мило му бе за някои дълги петъчни вечери из баровете на Джорджтаун, които кръстосваше с приятеля си Калахан. Тия моменти бяха хубави.

— И с какво точно се занимавате? — Барманът се беше върнал.

Гавин се обърна към него и се усмихна.

— Специален съветник съм във ФБР.

— Значи сте от Вашингтон.

— Да, дойдох за мача в неделя. Луд съм по Червенокожите. — Мразеше Червенокожите и всички други футболни отбори. Не биваше да оставя хлапето да се раздрънка на тема футбол. — Къде учите?

— Тук. В Тулейн. Завършвам през май.

— И после къде?

— Вероятно в Синсинати. Ще стажувам година-две.

— Сигурно сте добър студент.

Хлапакът сви рамене с безразличие.

— Искате ли още бира?

— Не. Имахте ли при вас един Томас Калахан?

— Разбира се. Познавате ли го?

— Бяхме заедно в университета в Джорджтаун. — Верхик измъкна една визитна картичка от джоба си и му я подаде. — Казвам се Гавин Верхик.

Хлапакът я погледна, после учтиво я остави до леда. Барът беше полупразен и той беше уморен от приказки.

— Познавате ли една студентка на име Дарби Шоу?

— Не — рече хлапето и хвърли един поглед към масите. — Не я познавам лично, но знам коя е. Мисля, че е във втори курс. — Последва дълго, доста неловко и подозрително мълчание. — Защо?

— Ние трябва да поговорим с нея. — Ние, като ние от ФБР. Не просто той, като Гавин Верхик. Множественото число звучеше много по-тежко. — Тя идва ли тук?