Безпощадно
- Автор: Shepard Sara
- Серия: Pretty Litle Liars #10
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-9625-99-8
- Переводчик: Мирела Стефанова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Безпощадно». Краткое содержание книги:
Шекспир
Скандалът в лъскавия Роузууд не затихва — Ариа, Емили, Хана и Спенсър винаги са в епицентъра на драмата. Те загубиха приятели, попадайки под прицела на безпощаден преследвач, наричан А., и само по една случайност избегнаха смъртта. Но нищо не е приключило.
Ариа е пъхнала любовта на живота си във фризера. Емили проучва дивото у себе си. Хана се целува с врага. А някой от миналото на Спенсър — някой, когото тя никога не се е надявала да види отново — се завръща, за да я хване.
Но нищо от това не може да се сравни със случилото се през последната лятна ваканция. То е тяхната най-мрачна тайна досега и познайте кой ще я разкрие? Сега А. е решил на всяка цена да ги накара да си платят за престъплението и единственото по-плашещо от А. е страхът, че може би — само може би — те си заслужават онова, което ще ги сполети…
Спенсър се втренчи в него. Това й напомни за случилото се с Табита… и Келси.
— Мисля, че бих могла да опитам — рече тихо тя.
— Застани там — посочи й Бо. Повтори думите на лейди Макбет, когато е изпълнена с вина.
— „Излизай, проклето петно!“ — изрече Спенсър.
— Добре. Сега затвори очи и отново ги повтори.
— „Излизай, проклето петно!“ — повтори Спенсър, затворила очи. „Излизай, проклето петно!“ — Тя си представи лейди Макбет как броди в нощта и се опитва да изчисти окървавените си ръце от срама, от който никога не би могла да се спаси. „Излизай, проклето петно!“ — Отново изпита вината за случилото се с Табита. Отвори очи и се взря в дланите си, представяйки си, че са покрити с кръв — кръвта на Табита, която току-що бе паднала от покрива. Застави се да преживее отново онази ужасна нощ в Ямайка. Как Табита се хвърли към Хана. Как се сборичка с Ариа. Как Ариа я бутна през ръба. Как търсеха тялото й по брега, но не намериха никаква следа. Как всяка следваща сутрин изпитваше ужас да отиде до океана, убедена, че тялото на момичето може да е било изхвърлено на брега през нощта. Как преди няколко седмици видя ужасяващата новина за откриването на Табита.
Но докато повтори репликата още няколко пъти, в съзнанието й надделя един по-различен спомен. Тя се видя да стои в онази задушна, лошо осветена стая в полицията. Беше минал час след разговора й с Хана. Спенсър не знаеше дали приятелката й ще изпълни плана, но отвън се чуваха шумове и звънене на телефони. Най-накрая един полицай връхлетя в стаята и я погледна.
— Свободна си — каза сърдито той и й посочи вратата.
— Т-така ли? — заекна Спенсър.
Той й подаде телефона.
— Запомни съвета ми, госпожице Хейстингс. Завърши лятната си програма и се прибери у дома, в предградията. Бъди добро момиче. Не ти трябва да се забъркваш с хапчета.
— Ами Келси? — избъбри Спенсър, докато вървеше по коридора.
Устните на ченгето се изкривиха в грозна усмивка. В този момент се отвори друга врата. Двама полицаи изведоха Келси в коридора. Тя изпищя и размаха ръце.
— За какво говорите? — рече тя. — Какво съм направила?
— Знаеш много добре — изръмжаха ченгетата.
Очите им се срещнаха и Келси погледна умолително Спенсър. За какво говорят те? Но в изражението на лицето й имаше нещо, за което Спенсър избягваше да мисли. Досега.
Това беше гняв. Сякаш тя знаеше точно какво е направила Спенсър.
— „Излизай, проклето петно!“ — повтори Спенсър за пореден път, вперила поглед в ръцете си, точно както лейди Макбет направи в пиесата. Внезапно шепите й се напълниха с малки, бели кръгли хапчета. Това не бяха ли… „Лесно шест“?
Тя изпищя и ги хвърли във въздуха. Откъде се бяха взели? Спенсър се огледа за Бо, но той беше изчезнал. Дворът беше празен.
— Бо? — извика тя. Никакъв отговор. Навън притъмняваше. Колко време беше минало?
Дърветата шумоляха от вятъра. В далечината се обади бухал и слаба миризма на изгоряло подразни обонянието й. Тя отново погледна към шепите си; незнайно как хапчетата отново се бяха появили.
— Махайте се! — Спенсър се опита да ги махне, стържейки по дланите си с нокти, докато те не се зачервиха и по кожата й не се появиха червени линии. — Не мога да се покажа с тях! — изпищя тя. — Ще ме хванат!
Но хапчетата не се махаха от дланите й. Спенсър задъхано се обърна и закрачи към малкото езерце зад хамбара.
— Махайте се, махайте се, махайте се! — изпищя тя и потопи ръцете си в застоялата, полузамръзнала вода. Почти не чувстваше студа. Известно време ръцете й останаха във водата, след което тя ги извади. Хапчетата още бяха там. — Не! — изкрещя тя и прокара мокрите си ръце през косата си. Студена, зловонна вода потече по лицето й, влезе в очите и устата й.
Пропука клонка. Спенсър скочи на крака, от ръцете й продължаваше да капе вода.
— Кой е там? — извика тя с разтуптяно сърце. Ченгетата ли бяха? За нея ли са дошли? Дали щяха да видят хапчетата в ръцете й и да я отведат?
Някой иззад храста се изкиска. „Ш-ш-шт“, рече друг глас. Между дърветата се появиха две фигури. Едната беше Келси. Другата — Табита. Двете стояха, хванати за ръце, и гледаха Спенсър.
— Здрасти, Спенс — каза Келси, без да сваля очи от мокрите й ръце. — Да не би да чувстваш вина, убийцо?
— Не можеш да избягаш от нас — прошепна Табита. — Знаем какво направи.