Аленото цвете и бялото

— Въпреки това — продължава той, — ще ти бъда много благодарен, ако, когато не сме насаме, продължиш да ме наричаш господин Хънт.

Тя отваря уста, за да проговори и прикрива с ръка прозявката си.

„Извинете ме, моля ви, толкова ужасно ми се спи“, молят очите й, а тя кимва и казва:

— Както желаете.

— Но тук ме наричай Уилям.

— Уилям — повтаря тя. — Уилям.

Ракъм се усмихва — озарен от лъчите на задоволството, които още огряват лицето му, когато, само след шейсет секунди, се озовава на улицата — сам, обеднял с две гвинеи. Отляво до него пръхтят коне, снежинки пощипват лицето му. Острият вятър му напомня, че панталоните му трябва да се сушат още доста пред огъня; миризмата на изпражненията в краката му напомня, че сладкият мирис на жена може да бъде изличен прекалено лесно.

Разбира се, на Уилям Ракъм не му е за първи път да бъде изтикан бързо и елегантно на улицата, след като е привършил работата си с някоя проститутка. Но със сигурност за първи път достига до този етап напълно удовлетворен, без да съжалява дори за пени от разходите и съвсем не би искал, ако можеше, да стори така, че предната нощ да не се е състояла. Господи, каква нощ! Нищо не се случи по начина, по който си го беше представял, и въпреки това нощта надмина и най-смелите му очаквания. Кой би повярвал? Обзет е от страстното желание да разкаже някому преживяното, иска му се да изтича до вкъщи и… е, по-добре не.

Снегът вече не вали толкова силно и скоро съвсем престава. Но на тази тясна уличка духа като от фуния и Уилям започва да трепери. И все пак не му се иска да се откъсне толкова бързо от сцената на забележителното си приключение — възможно ли е вече да е свършило? Извива врат нагоре и се взира в задната фасада на къщата на госпожа Кастауей, опитвайки се да прецени къде е прозорецът на Шугър. По средата на сградата, на един ярко осветен прозорец, се забелязва някакво движение, мярва се нечий силует. Но това не е Шугър — това е дете, което се движи бавно и спира от време на време, влачейки на гръб нещо тежко нагоре по стълбите.

— Извинете, господине — разнася се зад него някакъв глас.

Уилям едва се удържа да не подскочи и се обръща рязко, за да види кой го изтръгва от приятния унес.

Зад него стои мръсна старица с ръждясала кофа в ръка. Мургавото й лице е разядено като къс дърво, изхвърлен от водите на Темза, безцветната й коса не се отличава от прокъсания шал, който я покрива, гърбът й е приведен, така че фигурата й наподобява ръждясал сърп, увит в мазни черни парцали. Свободната й ръка виси много ниско, на няколко инча над земята, възлестите й пръсти посягат към края на панталоните му, сякаш иска да ги погали.

— Извинете, господине — повтаря тя с прастар, безполов глас, който излиза като че ли от някакъв абсцес посред корясалите й от мръсотия дрехи. Мирише отвратително. Уилям отстъпва назад.

Тя незабавно докретва до мястото, което е освободил и посяга надолу — почти към мястото, където стоеше той. С почернелите си, криви пръсти взема едно голямо кучешко лайно, държи го внимателно, за да не се разтроши, и го поставя в кофата си. Кофата е наполовина пълна с такава тор, предназначена за кожарските работилници в Бърмондси, където ще послужи за обработка на марокен и ярешка кожа. Ракъм се взира надолу, към нея, а старицата взема погрешно удивлението му за съчувствие; взира се в него и се пита дали осемте пенса, които се надява да спечели за една кофа „чиста стока“, няма да бъдат допълнени от един утринен Божи дар.