Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбер Мишель
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-9745-85-6
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Битката на младата жена да спаси тялото и душата си е естественият център на този панорамен разказ — и макар Шугър да е дете на своето време, проникновеното перо на автора придава на романа универсална привлекателност, надхвърлила границите на времето.
Само след минути, когато той вече е навлякъл топлия си и още леко влажен панталон и подава на Шугър още една монета, внезапно го обзема опасението, че няма да я види отново. (При това не без основание — нима не помни онова момиче в Париж, което не се превземаше, ако се държат с него малко по-грубо — на раздяла тя му обеща „А demain!“13, а на другата сутрин беше изчезнала!).
— Ще бъдеш ли тук утре? — пита той.
Шугър сбръчква чело, като че ли с въпроса си той отново е подхванал разговора, който водеха в „Камината“ — за Смъртта, Съдбата и човешката Душа.
— Ако е рекъл Бог — допуска тя с бледа усмивка.
Той стои на прага на стаята, бави се умишлено, но съзнава, че ако остане още малко, ще започне да се държи като глупак.
— Е, довиждане, господин Хънт — тя го целува по бузата. Устните й са сухи като хартия, дъхът й е ароматен като парфюмиран сапун.
— Да… аз… но… но трябва да ти кажа… името… името, Джордж Хънт. Аз — срам ме е да си призная — то е измислено. Невинна лъжа. За да не ми досаждат онези три момичета, които седнаха на масата ми в „Камината“.
— Човек трябва да внимава кому казва името си — съгласява се Шугър.
— Дискретността е много осмивана добродетел — отбелязва Ракъм.
— Не сте длъжен да ми казвате нищо.
— Уилям — отвръща той незабавно. — Казвам се Уилям.
Тя кимва — приемайки тази проява на интимност любезно и мълчаливо.
— Въпреки това — продължава той, — ще ти бъда много благодарен, ако, когато не сме насаме, продължиш да ме наричаш господин Хънт.
Тя отваря уста, за да проговори и прикрива с ръка прозявката си.
„Извинете ме, моля ви, толкова ужасно ми се спи“, молят очите й, а тя кимва и казва:
— Както желаете.
— Но тук ме наричай Уилям.
— Уилям — повтаря тя. — Уилям.
Ракъм се усмихва — озарен от лъчите на задоволството, които още огряват лицето му, когато, само след шейсет секунди, се озовава на улицата — сам, обеднял с две гвинеи. Отляво до него пръхтят коне, снежинки пощипват лицето му. Острият вятър му напомня, че панталоните му трябва да се сушат още доста пред огъня; миризмата на изпражненията в краката му напомня, че сладкият мирис на жена може да бъде изличен прекалено лесно.
Разбира се, на Уилям Ракъм не му е за първи път да бъде изтикан бързо и елегантно на улицата, след като е привършил работата си с някоя проститутка. Но със сигурност за първи път достига до този етап напълно удовлетворен, без да съжалява дори за пени от разходите и съвсем не би искал, ако можеше, да стори така, че предната нощ да не се е състояла. Господи, каква нощ! Нищо не се случи по начина, по който си го беше представял, и въпреки това нощта надмина и най-смелите му очаквания. Кой би повярвал? Обзет е от страстното желание да разкаже някому преживяното, иска му се да изтича до вкъщи и… е, по-добре не.
Снегът вече не вали толкова силно и скоро съвсем престава. Но на тази тясна уличка духа като от фуния и Уилям започва да трепери. И все пак не му се иска да се откъсне толкова бързо от сцената на забележителното си приключение — възможно ли е вече да е свършило? Извива врат нагоре и се взира в задната фасада на къщата на госпожа Кастауей, опитвайки се да прецени къде е прозорецът на Шугър. По средата на сградата, на един ярко осветен прозорец, се забелязва някакво движение, мярва се нечий силует. Но това не е Шугър — това е дете, което се движи бавно и спира от време на време, влачейки на гръб нещо тежко нагоре по стълбите.
— Извинете, господине — разнася се зад него някакъв глас.
Уилям едва се удържа да не подскочи и се обръща рязко, за да види кой го изтръгва от приятния унес.
Зад него стои мръсна старица с ръждясала кофа в ръка. Мургавото й лице е разядено като къс дърво, изхвърлен от водите на Темза, безцветната й коса не се отличава от прокъсания шал, който я покрива, гърбът й е приведен, така че фигурата й наподобява ръждясал сърп, увит в мазни черни парцали. Свободната й ръка виси много ниско, на няколко инча над земята, възлестите й пръсти посягат към края на панталоните му, сякаш иска да ги погали.
— Извинете, господине — повтаря тя с прастар, безполов глас, който излиза като че ли от някакъв абсцес посред корясалите й от мръсотия дрехи. Мирише отвратително. Уилям отстъпва назад.
Тя незабавно докретва до мястото, което е освободил и посяга надолу — почти към мястото, където стоеше той. С почернелите си, криви пръсти взема едно голямо кучешко лайно, държи го внимателно, за да не се разтроши, и го поставя в кофата си. Кофата е наполовина пълна с такава тор, предназначена за кожарските работилници в Бърмондси, където ще послужи за обработка на марокен и ярешка кожа. Ракъм се взира надолу, към нея, а старицата взема погрешно удивлението му за съчувствие; взира се в него и се пита дали осемте пенса, които се надява да спечели за една кофа „чиста стока“, няма да бъдат допълнени от един утринен Божи дар.
13
(фр.) — До утре. — Бел.прев.