Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбер Мишель
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-9745-85-6
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Битката на младата жена да спаси тялото и душата си е естественият център на този панорамен разказ — и макар Шугър да е дете на своето време, проникновеното перо на автора придава на романа универсална привлекателност, надхвърлила границите на времето.
Боже милостиви, как ще се измъкне от тази каша?
Изпълзява към долната част на леглото и надниква през една пролука между завесите. Точно пред себе си забелязва шампаниера на желязна стойка. Отвътре наднича гърлото на бутилка вино, отворена и отново запушена с тапата. На пода, но далеч извън обсега му, се валя жилетката, в която държи часовника си. Оттук дори вижда сребърната му верижка, която се е измъкнала от джобчето. (Принуден е да признае пред себе си, че ако събитията се бяха развили във Франция, сега нямаше да види никаква верижка).
Но къде е Шугър? Той затаява дъх и се ослушва. Чува само някакво тихо драскане с необясним произход, и тихото шумолене откъм камината, което съпровожда разпадането и търкалянето на полуизгорели въглени в жаравата.
През пролуката се вижда само едната стена на стаята. За щастие това е стената, на която има прозорец, така че той може да получи безценна информация доколко е напреднала нощта. Стъклата са станали почти непрозрачни от скреж — плътен слой скреж, който трябва да се е напластявал с часове. През него все пак се забелязва небето — черно и тъмносиньо — или поне такова изглежда в сравнение с осветената вътрешност на стаята. Пердетата на прозореца потрепват едва забележимо — въпреки студа Шугър е оставила прозореца съвсем леко открехнат. Но къде е тя? Уилям се привежда още малко по-напред, побутва завесите с носа си и наднича през процепа с едно око.
Стаята на Шугър е… уютна. По стените няма никакви шарки, боядисани са равномерно в убито-розов цвят, в пълен контраст с пищното рококо на приемната долу. Няколко малки гравюри в рамки, доста избледнели, висят на подходящи за гледане места. Мебелировката е прилична — наскоро тапициран диван, две кресла, чиято тапицерия не е в тон с тази на дивана, и (Уилям промушва лицето си още по-напред) елегантно дамско бюро, на което има перодръжки, мастилница и… (той примигва невярващо) самата Шугър седи, приведена над него, потънала изцяло в това, което пише.
— Ъъъъ… извинявай — обявява той присъствието си.
Тя вдига очи, отпуска перодръжката и се усмихва… с обезоръжаваща, приятелска усмивка. Очевидно е уморена до смърт.
— Добро утро, господин Хънт — казва тя.
— О, Господи… — въздъхва той и объркано прокарва пръсти през косата си. — Колко… колко е часът?
Тя поглежда към часовник, който се намира някъде извън полезрението му. Сега Уилям забелязва, че нейната коса е просто великолепна — пищна корона от златистооранжеви къдрици; направила си е труда да я среши и подреди, докато той е спал.
— Пет и половина — отвръща Шугър, нацупва лукаво устни и допълва. — Ако в къщата има някой буден, несъмнено е дълбоко впечатлен от изключителната ви издръжливост.
Уилям понечва да стане от леглото, после трепва и се изчервява.
— Аз… трудно ми е да обясня… но за съжаление съм допуснал крайно възмутителна… загуба на контрол…
— О, знам — казва тя невъзмутимо и става. — Не се безпокойте, аз ще се погрижа за всичко.
Тя отива с меки стъпки до камината, където, на решетката над жаравата, кротко къкри чайник. Шугър излива блестяща струя гореща вода в глинена купа, която, ако се съди по шума, вече е наполовина пълна, и донася купата до леглото. Уилям забелязва, че кожата на ръцете й е суха и се бели като дървесна кора, но пръстите са изящно оформени. Пръсти, сякаш рисувани от Микеланджело, осквернени от пръстените на някаква незнайна болест.
— Свалете мокрите дрехи, моля ви, господин Хънт — казва тя и коленичи на пода. Полите й се стелят в кръг около нея. Купата е пълна почти до ръба със сапунена вода, а в нея плува сюнгер, подобен на обелен картоф. Явно Шугър се е подготвила за този момент.
— Наистина, госпожице Шугър — мънка Уилям, — това е много повече… как бих могъл да очаквам от вас да…
Тя вдига очи към него, притваря леко клепачи, поклаща бавно глава и умолява беззвучно, с издути напред устни: „Шшшшт“.
С общи усилия успяват да свалят панталона и бельото му. Острата миризма на престояла урина се надига нагоре, към носа на Шугър, но тя не се отдръпва. Ако се съди по нетрепващия й поглед, спокойното лице и слабата усмивка на устните й, отблъскващата воня би могла да бъде парфюм. Само едно докосване на загрубелите кокалчета на пръстите й е достатъчно, за да го накара да отвори краката си, и тя започва да бърше слабините му с насапунисаната гъба. Когато забелязва охулвания по гънките, се намръщва съчувствено.