Юлиан [bg]

— Кой е този? — Над нас се беше навело едно стройно момиче с умни черни очи и уста, готова както да се усмихне, така и да се присмее. Грегорий ни запозна. Каза й, че съм от Кападокия. Това беше Макрина, племенницата на Прохерезий.

— Харесва ми брадата ти — рече тя и седна, без да чака да я поканим. — В нея е вложен някакъв смисъл. Брадите на повечето хора, както и на Грегорий, растат във всички посоки. Твоята намеква за някакъв план. При вуйчо ми ли ще учиш?

Отговорих й, че бих желал да уча при него. Тя ме очарова. Носеше син ленен плащ, доста избелял, подобен на наметалата на учениците. Ръцете й, голи до рамото и изгорели от слънцето, изглеждаха стегнати; здравите й пръсти несъзнателно ронеха сухия хляб на масата. На пейката бедрата ни се допираха.

— Вуйчо ми ще ти се понрави. Той е най-добрият ретор в този град на дърдорковци. Но съм уверена, че ще намразиш Атина. Самата аз я мразя. Вечно търсят под вола теле. Бърборят, бърборят, всеки се стреми да докаже нещо и претендира, че всичките тези приказки имат някакво значение.

— Това, което чуваш сега, е известно в Атина като „жалбите на Макрина“ — обади се Грегорий.

— И все пак е вярно. — С жест на трагичен актьор тя посочи Грегорий. — Те са най-лошите, Грегорий и Василий, спорещите близнаци.

Грегорий се оживи.

— Трябваше да чуеш как вчера Василий защити непорочното зачатие, което софистите оспорваха — обърна се той към мен. — Нали ти казах, Атина е пълна с безбожници. И някои от тях са хитри като дявола. Особено един от тях е толкова отвратителен…

— Само един ли? За тебе, Грегорий, всички са отвратителни. — Макрина отпи глътка вино от моята чаша, без да съм я поканил. — Няма по-ревностни владици от тях двамата. Да не си владика и ти? — попита ме тя закачливо.

Поклатих глава.

— И толкова е далеч от владиците! — додаде Грегорий. В гласа му долових нещо лукаво.

— Но си християнин, нали?

— Би трябвало да бъде — рече Грегорий мазно. — Няма как да не бъде.

— Няма как ли? Защо? Та да не е забранено да си елинист? Поне засега още не е забранено.

В този миг тя спечели сърцето ми. Бяхме съмишленици. Гледах я, изпълнен с внезапно избликнало топло чувство, докато красивите й омацани пръсти отново посягаха към чашата ми.

— Искам да кажа, че не може да не е християнин, понеже… — Погледнах Грегорий намръщено. Не биваше да разправя кой съм. Но мисълта му течеше по друг път. — Понеже е блестящ ученик и всеки, който истински обича учението, обича Бога, обича Христа, тачи Светата троица.

— Е, аз пък не ги обичам — възрази Макрина и сваляйки чашата от устата си, я удари на масата. — Питам се дали и той ги обича.