Първата версия

Така например, след като си шепна известно време с билетаджията и пъхна нещо в ръката му, Борис Фьодорович ни вкара на прожекцията на забележителния френски филм „Един мъж и една жена“. Този филм беше забранен под шестнайсет, затова му се наложи да подкупва билетаджията. В дневника пишеше: Бяхме на прожекцията на филма „Залпът на Аврора“. И досега не знам дали въобще съществува филм с такова име, но звучеше много идеологически вярно.

Имаше и съвсем реални срещи около огъня в „Артек“, където ни пускаха с палатките ни срещу тематична беседа. Спомням си как Льошка Агеев с умопомрачително сериозен вид разказваше, че нашето училище носи името на Лариса Райснер, първата жена-комисар, и че сами сме дошли в Крим със средствата от продажбата на собственоръчно отгледани ябълки. Ако се вземе предвид, че в двора на училището ни растяха само брези, то събраната реколта придобиваше някакви невероятни форми, граничещи със световните открития в най-добрите мичурински традиции. В дневника бе разказано за всичко това с размяна на местата на събираемите, от които сборът въобще не се промени — всъщност на нас, московските ученици, младите артековци ни разказали и за Райснер, и за ябълките.

Особена гордост за дневника ни представляваше едно реално събитие — посещението при майката на Павлик Морозов. Тя беше древна старица със сив кок и треперещи ръце. Седеше на гладко рендосана дървена скамейка в стаичка със спретнати тюлени перденца и портрет на Павлик в тромава рамка на стената. Разглеждайки възлестите си ръце, тя монотонно, за милиарден път разказваше съдържанието на официалния мит. Изглежда, вече не разбираше съвсем защо убитият й син предизвиква такова възхищение сред разсеяните, шумни и равнодушни деца. Тя излежаваше присъдата си — така определих впоследствие ролята й на пазач на музея, където Павлик никога не е бил, — премествайки се в Крим няколко години след смъртта му.

Саня Лушников междувременно продължаваше:

— С две думи, досаждаха ни почти половин година. Най-важното е, че не знаехме от коя страна и как да ги хванем. Всички членове на бандата бяха местни, от Керч, и познаваха от детството си каменоломните като петте си пръста. После стана ясно, че всичките са били от едно училище и едва ли не от един клас. Ядрото на бандата се състоеше от петима мъже и три жени. Бяха си оборудвали леговище навътре в лабиринтите, всичко беше по последната дума на техниката…

— Имаха даже сини тоалетни чинии — вметна Герберт и бибипна на някакъв почернял от слънцето минувач.

— Абе какви ти тоалетни чинии… Бяха разширили един от изоставените входове за каменоломната и бяха прокарали път навътре. Отвън входът беше добре маскиран, но знаещият човек би могъл да влезе под земята с кола. Имаха и гараж за петнайсетина крадени коли. Най-вероятно ги бяха избирали според личните предпочитания. Сигурно колекцията на Брежнев не е била много по-богата. Няколко мерцедеса различен модел, спортен ягуар, сребристо порше, три джипа (с тях извършваха бандитските си нападения), един кадилак, да не говорим за останалите. А такива като тази, в която се возим сега, просто не са взимали. Така и не успяхме да изясним докрай колко коли са успели да продадат. Схемата им на действие е била гениално проста… — Лушников вдигна палец, отдавайки дължимото на бандитската съобразителност. — Сигурно можете да си представите с какви коли идват сега туристите от Русия, за да се покажат и да се позабавляват. Нашите бандитски девици чудесно играели ролята на примамка. Видях ги — екстра момичета. Запознавали се с младежите, пристигнали с чероки или мерцедес, след ден-два им предлагали да си направят разкошен пикник в някое известно само на тях диво местенце на дивия бряг, където няма никой и можеш, ако щеш, да се разхождаш гол. И не лъжели — клиентите действително се връщали голи. Дори много опасните и въоръжените в крайна сметка се оказвали беззащитни пред приятелите на момичетата, скрити предварително. Никога не насилвали събитията. Пикникът си протичал както трябва, с пиене, голо къпане и страстна любов на брега. Когато човек е гол, няма къде да си държи патлака. Тъй че керченските момчета с калашници, навреме обкръжили веселата компания, не срещали особена съпротива. Първата им работа естествено била да съберат оръжието, ако имало такова, после всички пари и дрехите. Натоварвали плячката в колата и спокойно си тръгвали с нея, „благородно“ оставяйки на ограбените малко пари, за да могат да се доберат до някое по-цивилизовано място. Всички тези истории доставиха много радостни минути на местната милиция. Представете си например как на пътя стоят и стопират трима души с листа от репей вместо бански… Всеки път мястото на пикника естествено се променяло.