Цитаделата на аутарха [bg]

Първото, което усетих, щом дойдох в съзнание, бе острата болка в крака. Беше притиснат от трупа на жребеца и започнах отчаяни опити да го освободя още преди да съобразя кой съм и как съм попаднал на това място. Ръцете ми, лицето ми и самата земя, на която лежах, бяха пропити от кръв.

Освен това беше тихо — страшно тихо. Ослушвах се за тропот на копита — онзи барабанен звук, който кара самата Ърт да прилича на един огромен барабан. Нищо. Не се чуваха виковете на черкаджите, нито пронизителните, безумни писъци, които се носеха от шахматната дъска на асцианските пехотинци. Опитах се да се обърна, за да се отблъсна от седлото, но не успях.

Някъде много далеч, несъмнено отвъд хребетите, които ограждаха долината, един вълк зави към луната. Този нечовешки вой, който Текла бе чувала веднъж или два пъти по-рано, когато дворът се отправяше на лов недалеч от Силва, ме накара да разбера, че замъглената гледка не се дължи на пушека от подпалената трева, нито от някакво нараняване на главата ми, както се опасявах. Беше здрач, макар че не можех да определя дали слънцето е залязло, или скоро щеше да изгрее.

Починах си и може би малко дремнах, след което се надигнах при звука на стъпки. Бе станало по-тъмно отпреди. Стъпките бяха бавни, меки и тежки. Не приличаха на конски тропот, нито пък на отмерената крачка на пехотата — бяха по-тежки и по-бавни от стъпките на Баландерс. Отворих уста да повикам за помощ, но я затворих при мисълта, че мога да привлека вниманието на нещо още по-ужасно от онова, което бях събудил в мината на маймуночовеците. Правех отчаяни опити да се освободя и в един момент имах чувството, че ще откъсна крака си. Втори ужасен вой, този път по-наблизо, се понесе към зеления остров горе в небето.

Като момче често ми повтаряха, че ми липсва въображение. Ако бе тъй, значи Текла беше допринесла нещичко в нашия съюз. Представях си как вълците — черни безшумни силуети, всеки с размерите на онигер — се спускат по склоновете в долината, чувах как ребрата на мъртвите хрущят между зъбите им. Разкрещях се с пълно гърло, после отново, преди да осъзная какво съм направил.

Тежките стъпки спряха, после се чуха пак. Независимо накъде вървяха преди, вече определено се отправиха право към мен. Нещо в тревата изшумоля и един малък фенокод, нашарен като пъпеш, се стрелна надалеч, подплашен от нещо, което все още оставаше невидимо за мен. След миг го нямаше.

Вече споменах, че тръбата на Ерблон бе замлъкнала. Сега засвири друга — по-дълбока, по-продължителна и по-дива от всяка друга. После стихна и миг по-късно видях свирача — куполообразна космата глава, която закриваше блестящата луна и бе три пъти по-високо, отколкото би следвало да се намира шлемът на конник.

Звярът затръби отново — нисък звук, подобен на шума на водопад — и този път го видях как се издига, следван от двете страни от бели извити бивни. Разбрах, че лежа на пътя на самия символ на върховната власт, на един звяр, наречен мамонт.