Червена мъгла [bg]

Оставям Марино в стаята за почивка да пие кафе и да флиртува с една токсиколожка — Сузи, която има татуировка на бицепса, ухилен череп с крила. Колин иска да поговори с мен насаме. Досега се държи адски дружелюбно, въпреки причината за посещението ми.

— Мога ли да ти предложа кафе или вода с витамини?

Влизаме в ъгловия му кабинет с изглед към товарната платформа зад сградата, където тъкмо спря голям камион.

— Кокосовата вода е идеална за това време. Богата е на калий. Винаги държа запаси в хладилника си. А и някои бутилирани води съдържат електролити, които също помагат в жегата. Какво искаш?

Джорджийският му акцент не е така провлечен, като на повечето южняци. В сравнение с тях той говори невероятно бързо и енергично. Отпивам от шишето с топла вода, което извадих от хладилната чанта на Марино. Може и да си въобразявам, но отново ми се струва, че усещам миризма на умряла риба.

— От доста време не съм била във Флорида или Чарлстън през лятото — казвам. — А и в буса на Марино няма климатик.

— Не знам защо си облечена така, като нищо може да прегрееш — отбелязва той и оглежда черното ми облекло. — Аз обикновено си карам с хирургическите дрехи.

И сега е облечен с такива — памучни, с цвят на мента.

— Приятно прохладни са. Не нося черно през този сезон, освен ако не съм в ужасно настроение.

— Дълга история, за която едва ли имаш време. Всъщност, една студена вода ще ми дойде добре.

— Искаш ли да чуеш нещо изненадващо за климатиците в колите? — пита той. Отваря малкия хладилник зад стола си, изважда две шишета вода и ми подава едното. — Не всички имат климатик. Моят ландроувър например. Модел 1983, който реставрирах напълно, след като се видяхме последния път.

Колин се настанява зад отрупаното си с документи бюро.

— Нов алуминиев под, нови седалки, нови прозорци. Свалих рамката на покрива и я боядисах в черно. Направих какво ли не, само не си дадох труда да инсталирам климатик. А когато шофирам, се чувствам като млад глупак, току-що завършил медицинската академия. Прозорците са широко отворени и се потиш като луд.

— А и не всеки иска да се вози при теб.

— Да, това е допълнително предимство.

Премествам стола си по-близо. Вече ни дели само огромното кленово бюро, отрупано с гилзи и куршуми от всякакъв калибър, миниатюрни динозаври и космически кораби, животински кости, които подозирам, че са били объркани с човешки, модел на подводницата „Х. Л. Хънли“, изчезнала от пристанището на Чарлстън по време на Гражданската война и открита и извадена на повърхността преди десетина години. Не мога да изброя ексцентричните предмети, покриващи всички повърхности и стени. Не се съмнявам, че всеки има определена история и значение, а и подозирам, че някои са играчки от времето, когато децата му са били малки.