Земно ядро [bg]

Мак се надвеси над ръба на пропастта. Фенерчето му обходи назъбените скали, но срещна само камъни. Той сви ръце на фуния и се провикна:

— Янсон! Янсон, чуваш ли?

Нищо.

Фриц бе зад него. Тунелът бе толкова тесен, че Мак дори не можеше да се обърне.

— Това ли е мястото, Фриц? Сигурен ли си?

— Абсолютно — отвърна Фриц. — Тук долу е.

Мак измъкна устройството Марко/Поло и провери сигналите, но дисплеят показваше само името на Фриц и неговото.

— Не отговаря. Не виждам никакво движение. — Мак забеляза, че въжето на Янсон още виси от ръба и се поклаща над пропастта. Подръпна го — движеше се лесно. Мак понечи да закачи куката си към въжето и да се спусне, но спря.

„Защо не е привързан към въжето? Ако е ранен, защо да се отвързва? Много добре знае, че трябва да го изтеглим?“

Намръщи се и започна да издърпва въжето. Нави 45 метра, докато стигне края.

Въжето беше срязано.

Мак погледна прилежно срязания край. Фенерчето му освети тънка мокра линия. Докосна я с ръкавицата си и погледна пръстите си отблизо.

Приличаше на кръв.

Крадци на периметър? Възможно ли бе да има крадци на периметър тук долу?

Фриц го бутна по крака.

— Няма ли да слезем да го приберем?

Мак се вторачи в пръстите си и в срязаното въже. Отново се наведе над ръба и внимателно огледа с фенерчето дъното на пропастта. Нищо не помръдваше.

— Не е там, Фриц.

— Не е там? Къде може да е тогава, по дяволите?

— Не знам — Отговори Мак. — Виждаше ли го, след като падна?

— Да, съвсем добре го виждах.

— Е, сега не е там. Тръгвай обратно, и по-бързо.

— Трябва да сляза да го потърся!

— Точно сега няма да слизаме долу, приятелю — каза Мак. — Ще се върнем и ще повикаме помощ. — Мак вече бе изпратил хора да докладват за изчезналия миньор.

Вярваше, че О’Дойл е цар на спускането с въже.