По непознати пътеки

За да му минава времето, Квимбо извади ножа си и започна да го точи на твърда скала. Правеше го с такава всеотдайна грижливост, сякаш му предстоеше да изколи цяла войска врагове.

— Гледат, минхер! Квимбо острят нож за Сикукуни — обясни той.

— Защо тъкмо и само за него?

— Сикукуни искал грабнат Митие, а Митие нали ще стават жена Квимбо. Ама Квимбо наръгат мъртъв не само Сикукуни, ами също още голям много зулу, ако срещат ги в гора!

Той размаха ножа и разкриви една гримаса, която действително можеше да бъде наречена страховита. После отиде да си вземе едно парче месо и така взе да го «ръга», че мръвки се разлетяха, които той, разбира се, събра, за да ги остави да изчезнат в широката уста.

Слънцето клонеше все по-ниско и неговите все по-късо падащи лъчи караха сенките ни да растат с всяка изминала минута, докато накрая се изгубиха в настъпващия здрач. Сега беше време да потеглим. Качихме се отново на конете и свърнахме към една странично разположена верига от хълмове, която се протегляше до гората, и чието подножие следвахме, докато се намерихме сред дърветата.

Тук Квимбо трябваше да остане при конете, докато претърся заради нашата сигурност мястото в един възможно по-широк кръг. После се погрижихме за животните и след като направих от взетите провизии една кратка вечеря, легнахме да почиваме.

Събудих се още рано призори, но пък бях заставен тъкмо този утринен час добре да оползотворя, като опитам да намеря следите на зулусите. Ето защо разбудих Квимбо и му заповядах в никой случай да не напуска терена преди моето завръщане. После закрачих предпазливо по протежение окрайнината на гората, за да открия мястото, където врагът е навлязъл в нея. Не забелязах ни най-малкия белег, макар да бях изминал едно разстояние от може би половин час. Търсеното място значи трябваше да се намира не тук, под нашия нощен бивак, а над него, и поради това тръгнах обратно.

Като стигнах там, заварих конете, наистина, но не Квимбо. Да викам, не биваше в никой случай. И понеже не допусках да е напуснал лекомислено бивака, последвах отпечатъците, които кракът му беше оставил. Те водеха покрай периферията на гората срещуположно на посоката, от която бях дошъл, и следователно съвпадаха с възнамерявания от мен път. След известно време тръгнаха навътре в гората и се събраха там с една широка диря, която свършваше при една открита площ, възникнала от бурелом. Тук лежеше един отряд от напълно екипирани зулуси; преброих двадесет и четири. По средата им седеше Сикукуни. Конете им бяха вързани наоколо за стеблата на ниския буш, избуял между повалените дървета.

Там, където лежах, надзъртайки през клоните, една единична следа водеше покрай поляната нанякъде. От Квимбо ли произхождаше, или бе оставена от някого от враговете, който при връщането си можеше лесно да ме открие? Трябваше да я прегледам и аз я последвах бързо, но предпазливо.

Още след броени крачки тя се сля с една друга диря, отвеждайки заедно с нея в перпендикулярно направление от поляната. Понеже не долавях пред себе си ни най-малък шум, аз се изправих от дълбоко приведената досега стойка и закрачих по-бързо напред. След известно време дирите отново се разделиха. Коя да последвам? Прегледах и двете. Едната произхождаше от боси крака, а другата — от грамадни обуща или ботуши. Англичанинът ли беше наблизо? От него по-малко можех да се опасявам и поради това се насочих по първата диря.