Битката за Фондацията

— Толкоз просто?

— Не, не е толкоз просто. Аз не живея в измислен свят. Изглежда, че ще има някакво временно правителство, но то ще падне. Ние ще се погрижим да падне, сетне ще излезем публично и ще подновим старите джоуранъмитски аргументи, които транторианците никога не са забравяли. И след време — не след много — аз ще стана Първи министър.

— Ами аз?

— Ти евентуално ще станеш Император.

Андорин каза:

— Шансовете всичко да се сбъдне така са малки. Това е уредено, онова е уредено, туй също е уредено. Нещата трябва да се натрупат и идеално да се омесят, защото иначе ще пропаднат. Някой някъде непременно ще се набърка. Рискът е неприемлив.

— Неприемлив? За кого? За теб?

— Положително. Очакваш аз да се уверя, че Планчет ще убие баща си, а после пък да убия Планчет. Защо аз? Няма ли по-малоценни оръдия от мен, които по-лесно да могат да бъдат рискувани?

— Да, но ако избера някой друг, ще означава сигурен провал. Кой освен теб разчита толкова на тази бойна задача, че да не избяга в нервна депресия в последната минута?

— Рискът е огромен.

— Според теб не си ли струва? Играеш за имперския трон.

— А ти какъв риск поемаш, шефе? Ти ще си останеш тука на спокойствие и ще чакаш да чуеш новините.

Устните на Намарти се извиха:

— Ама че си глупак, Андорин! Ама че Император ще стане от теб! Мислиш ли, че не поемам рискове, понеже ще остана тук? Ако гамбитът пропадне, ако заговорът не успее, ако заловят някои от нашите хора, смяташ ли, че няма да кажат това, което знаят? Ако по някакъв начин пипнат теб, ще посрещнеш ли нежните ласки на Императорската гвардия, без да им снесеш всичко за мен? И ако имат един несполучлив опит за убийство, вярваш ли, че няма да обърнат Трантор, за да ме намерят? Мислиш ли, че в края на краищата няма да успеят? А щом ме намерят, какво предполагаш, че ме очаква? Риск ли? Аз рискувам много повече от всекиго от вас, просто като седя тук и нищо не върша. Андорин, всичко се свежда до следното: искаш ли или не искаш да станеш Император?