Камъче в небето
- Автор: Азимов Айзек
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Камъче в небето». Краткое содержание книги:
Но може ли да има победител в подобна битка и на чия страна е правото?
Шект лежеше неподвижно, затворил очи, а устните му бяха съвсем бледи.
— Шект! Ей, Шект! — повика го Арвардан.
— Какво?… Какво?… — отвърна отпаднало другият.
— Какво правиш? Да не мислиш да спиш? Мисли, човече, мисли!
— Защо? За какво да мисля?
— Кой е Джоузеф Шварц?
Сега се намеси и Пола, с едва доловим глас:
— Не помниш ли, Бел? Когато за пръв път се срещнахме — универсалният магазин и така нататък?
Арвардан прехапа устни и изведнъж почувства, че може лекичко да повдига главата си. С крайчеца на окото виждаше лицето на Пола.
— Пола! Пола! — Да можеше само да се доближи до нея. Тя го погледна и на лицето й разцъфна усмивка. — Ще се измъкнем — ще видиш.
Но тя само поклати глава, а сетне лицето й се изкриви в болезнена гримаса.
— Шект — заговори отново Бел. — Послушай ме. Как се запозна с Шварц? Защо ти беше пациент?
— Синапсаторът. Представи се за доброволец.
— И ти подложи ли го на лечение?
— Да.
Арвардан премисли чутото.
— Защо е дошъл при теб?
— Не зная.
— Но тогава… може би той е Имперски агент.
(При тези думи Шварц се усмихна. Нищо не каза, а и нямаше какво толкова да сподели с двамата.)
Шект поклати глава.
— Имперски агент? Нима го вярваш, само защото го каза Секретарят на Върховния министър? О, това са безсмислици. А и какво значение? Той е също толкова безпомощен, колкото сме ние… Слушай, Арвардан, може би ще ни повярват, ако съгласуваме отговорите си. Може дори да ни…
Археологът се засмя приглушено, а сетне преглътна болезнено.
— Да ни пуснат на свобода? Когато галактиката загива, а цивилизацията е в руини? Нима това ще бъде живот? По-добре да умра!
— Мисля си за Пола — промърмори Шект.
— Аз също… — рече другият. — Попитай я… Пола, да се предадем ли? Да опитаме ли да си спасим кожите?
— Аз вече избрах на чия страна съм — отвърна решително Пола. — Не искам да умра, но ако страната, на която реших да застана е обречена, нека да загина и аз.
Арвардан почувства как се изпълва с надежда. Когато я отведе на Сириус, за другите може и да е само едно обикновено земно момиче, но за него тя ще е несравнима…
Едва сега си спомни, че не ще може да я отведе на Сириус — никого нямаше да отведе на Сириус. Защото и Сириус беше обречен — също като тях.
За да забрави час по-скоро мрачните си мисли, той извика:
— Ей, ти! Как ти беше името? Шварц!
Шварц надигна глава и погледна към него, без да си дава труда да отговаря.
— Кой си ти? — попита Арвардан. — Как се забърка в тази история? Каква е ролята ти?
Този въпрос сякаш помогна на Шварц да осъзнае цялата несправедливост на положението. Припомни си безгрижното минало, заменено така ненадейно от нова ужасно настояще и това го накара да отвърне разгневено:
— Аз ли? Как съм се забъркал в тази история? Ще ви кажа. Не бях никой. обикновен честен човек, шивач. На никого не пречих, имах семейство и полагах грижи за него. а после — без абсолютно никаква причина — се озовах тук.
— В Чика ли? — попита Арвардан, който все още не можеше да разбере за какво говори Шварц.
— Не, не в Чика! — кресна в отговор другият. — Появих се в този безумен свят… О, какво ме интересува дали ще ми повярвате? Моят свят е в миналото. В онова далечно минало, когато на Земята имаше два милиарда души, достатъчно храна за всички — и това беше единственият свят.Арвардан го гледаше неразбиращо. Обърна се към Шект.
— За какво говори?
— Знаеш ли, — рече Шект — че той има червеобразен апендикс дълъг три инча и половина? Спомняш ли си, Пола? И мъдреци. И коса по лицето.
— Да, да — извика Шварц. — Де да имах и опашка, за да ви я покажа. Аз съм от миналото. Пътувал съм през времето. Само че не зная нито как, нито защо е станало това. А сега ме оставете на мира. — Сетне добави неочаквано: — Скоро ще дойдат за нас. Накараха ни да чакаме, за да ни пречупят.
— Откъде го знаеш? — попита Арвардан. — Кой ти каза?
Шварц не отговори.
— Секретарят ли? Онзи ниският, с подпухналия нос?
Шварц нямаше никаква възможност да определя външния изглед на хората, в чийто умове проникваше, но… секретар? Като че ли беше Докоснал някакво подобно съзнание, усещане за власт свързано с функцията на секретар.
— Балкис? — произнесе неуверено той.
— Какво? — запита Арвардан, но Шект се намеси:
— Точно така се наричаше Секретарят.