Танцьорът

Тази вечер обаче всичко беше различно. Райм беше разсеян. Тя беше свикнала със свадливостта му — което съвсем не беше лошо, понеже той често се заяждаше с всички. Но съвсем не можеше да го възприеме отнесен нанякъде. Седна на ръба на леглото, до него.

Той заговори, разкривайки причината, поради която я беше извикал.

— Сакс… Лон ми каза. За това, дето се е случило на летището.

Тя вдигна рамене.

— Наистина не е имало какво да направиш, освен да си спечелиш куршум в челото. Постъпила си правилно, като си се прикрила. С първия изстрел той е прострелял снайпера си, а с втория вече смъртта ти е била неизбежна.

— Имах цели две-три секунди. Можех да го уцеля. Сигурна съм, че можех.

— Не бъди инат, Сакс. Тази бомба…

Свирепият поглед, който тя му хвърли, го накара да замълчи.

— Искам да го пипна този мръсник, каквото и да ми струва. Освен това имам чувството, че и ти изпитваш същото. Мисля, че ти на мое място също щеше да рискуваш. — После добави с тайнствен тон в гласа. — А може би дори в момента рискуваш?

Това предизвика доста по-бурна реакция от предвидената. Той премигна и отклони погледа си. Нищо не каза и пийна от скоча си.

Съвсем инстинктивно тя се обади:

— Може ли да те попитам нещо? Ако не искаш да ми отговориш, просто ми кажи да си затворя устата.

— Хайде сега, Сакс. Някога имали ли сме тайни един от друг? Аз мисля, че не.

Като гледаше пода тя каза:

— Спомням си, веднъж ти разказвах за Ник. За това, какво чувствам към него и така нататък. И колко трудно ми беше да преживея това, дето се случи помежду ни.