Степния вълк
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Степния вълк». Краткое содержание книги:
Пътят на примирението е изобразен като гибелен.
Къде аутсайдерът Халер може да се докосне до обществото? Вече не и в професорския дом, само старата кръчма остава убежище за единството на огорчените, самотните и нещастните за час или два, където се залъгват до следващата вечер. Драмата на Хари е болест на времето — Хесе подчертава това, пътят към хуманността е мъчителен.
Цялата му проницателност е насочена към себе си.
Вглеждането в собствената същност е болезнено, но едновременно упойва болките, причинени от света.
Червените устни под маската се приближиха до моите и едва в целувката познах Мария. Здраво сключих ръце около нея, пълните й устни цъфтяха като късна лятна роза. И сега ние вече танцувахме, устните ни още бяха слети. Танцувайки, минахме покрай Пабло, който, влюбен, не се откъсваше от своята нежно стенеща тръба, и сияещ ни обгърна с полуунесения си красив поглед на животно. Но преди да направим и двадесет танцови стъпки, музиката секна, неохотно свалих ръце от Мария.
— С удоволствие бих танцувал още веднъж с тебе — казах аз, упоен от нейната топлина, — повърви няколко крачки с мене, Мария, влюбен съм в твоята красива ръка, остави ми я още за един миг! Но виждаш ли, Хермине ме призова. Тя е в ада.
— Така си и мислех. Прощавай, Хари, аз запазвам обичта си към тебе.
Тя си вземаше сбогом. Това беше сбогуване, бе есен, бе съдба, след като лятната роза така зряло и щедро бе пръскала ухание.
Затичах по-нататък през дългите коридори, изпълнени от разнежена навалица, надолу по стълбите в ада. Там на смолисточерните стени горяха ярки страшни лампи, а оркестрантите дяволи свиреха трескаво. Облечен във фрак без маска, на високо столче пред бара седеше хубав младеж, бързо ме измери с присмехулен поглед. Аз бях притиснат към стената от водовъртежа на танцуващите, в много тясното помещение танцуваха към двадесет двойки. Жадно и плахо наблюдавах всички жени — повечето бяха още с маски; няколко ми се усмихнаха, но Хермине не беше сред тях. От високото столче до бара красивият младеж гледаше надолу с присмех. През следната танцова пауза, мислех си аз, тя ще дойде и ще ме покани. Ала танцът клонеше към своя край, а никой не идваше.
Отидох към бара, уреден в един тесен ъгъл на малкото ниско помещение. Застанах до столчето на младежа и поисках да ми дадат уиски. Докато пиех, гледах профила на младия мъж, той изглеждаше така познат и очарователен, като картина от много далечно време — скъпоценна поради тихия си воал от праха на миналото. Ох, и тогава светкавичен проблясък мина през ума ми: разбира се, това беше Херман, моят приятел от младостта!
— Херман! — казах аз колебливо.
Той се усмихна.
— Хари? Ти ме намери?
Това беше Хермине, само че с малко променена прическа и леко гримирана. Нейното умно лице изглеждаше изящно и бледо над модерната висока яка; удивително тънки, ръцете й се подаваха от широките черни ръкави на фрака и белите маншети; удивително нежни, краката й в черно-бели копринени мъжки чорапи — от дългите черни панталони.
— Хермине, това ли е костюмът, чрез който искаш да ме заставиш да се влюбя в тебе?
— Засега — кимна тя — първо накарах да се влюбят в мене няколко дами. Но вече идва твоят ред. Нека преди това изпием по чаша шампанско.
И ние пихме, седейки на нашите високи столчета, докато редом танцът продължаваше и кипеше горещата буйна струнна музика. И видимо без Хермине да полага някакви усилия, аз много скоро се влюбих в нея. А тъй като носеше мъжко облекло, не можех да танцувам с нея, не можех да си позволя никаква нежност, никаква волност и макар тя да изглеждаше далечна и безразлична в мъжкия си маскараден костюм, с погледи, думи и жестове ме обграждаше с цялата прелест на своята женственост. Без ни най-леко да я бях докоснал, аз се поддадох на нейната магия, самата магия спадаше към ролята й, тя беше двуполова. Защото Хермине беседваше с мене за Херман и за детството — нейното и моето; за онези години преди половото съзряване, в които младенческата способност за любов обхваща не само двата пола, а всеки и всичко чувствено и духовно; дарява всичко с вълшебството на любовта и приказната способност за преобразяване, която понякога се възвръща само на избраници и поети и в по-късна възраст. Хермине играеше ролята на младеж, пушеше цигари и бъбреше леко и духовито, често малко подигравателно, но всичко бе пронизано от светлината на Ерос — по пътя към моите сетива всичко се превръщаше в очарователно изкушение.
Колко добре и вярно смятах, че познавам Хермине, и как през тази нощ тя ми се разкри в съвършено нова светлина! Колко леко и незабележимо изплиташе жадуваната мрежа около мене, как палаво и самодивски ми даваше да отпивам от сладката отрова!
Ние седяхме, бъбрехме, пиехме шампанско. Разхождахме се, наблюдавайки из залите; авантюристи откриватели, ние си търсехме двойки, чиято любовна игра подслушвахме. Хермине ми показваше жени, с които ме насърчаваше да танцувам, и ми даваше съвети в изкуството да се прелъстява, приложими при една или друга. Ние се явявахме като съперници, известно време и двамата се домогвахме до една и съща жена, сменяхме се да танцуваме с нея и двамата се мъчехме да я спечелим. И все пак всичко това беше само игра на маски, бе само една игра между нас двамата, все по-тясно ни свързваше и ни разпалваше един за друг. Всичко беше приказка, всичко бе с едно измерение по-богато, с едно значение по-дълбоко — игра и символ. Видяхме много красива млада жена, която изглеждаше малко страдаща и недоволна. Херман танцува с нея, успя да я накара да зацъфти, изчезна с жената в една от залите, където се поднасяше шампанско, и след това ми разказа, че я покорил не като мъж, а като жена, с омаята от Лесбос. На мен обаче постепенно цялата тази ехтяща от звуци сграда със залите, в които кипяха танци, навалицата от опиянени маскирани хора, взе да ми се струва лудешки фантастичен рай — цвят след цвят ме привличаха с аромата си; плод след плод галех, търсейки с опипващи пръсти; змии ме поглеждаха изкусително от зелената сянка на шумата; цветове на лотос витаеха над черно блато; вълшебни птици ме мамеха към клоните и всичко ме водеше пак към една бленувана цел, всичко отново ме изпълваше с копнеж към единственото. Веднъж аз танцувах с непознато момиче — жарко, прелъстително, то ме увлече в шемет и омая и докато ние се реехме в неземното, изведнъж, усмихвайки се, момичето каза: