Семеен портрет

Щурците викаха за любов. Едно странно „кюх!“ издаде близък делфин. Граничният прожектор на баира завъртя конуса си.

В такъв час думите стават по-топли и ни намират по-лесно. Слушах упоен тази изповед на човек, който изпитва желание да разкъса една семейна и обществена легенда, да се саморазправи с досадната измама за своето отминало благополучие… Може би… Може би! Но тези силни думи на откровение, изказани с настъпателна убеденост, по същество бяха защита. Пледоария на една неизбежна загуба. Аз бях единствен слушател, следователно бях съдът. Ако Тахо ме беше помолил за присъда, щях да му отговоря: Да, печелите делото, вие сте оправдан за пропадналите надежди на своите родители. Вината е тяхна, не на Вирджиния, не на техния син…