Пиратска целувка
- Автор: Джефрис Сабрина
- Серия: lord trilogy #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Ташева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пиратска целувка». Краткое содержание книги:
Господи, той е толкова умен!
— Вероятно не си разбрал добре. Всъщност, Гидиън, тя гледа на Пети като на свой брат. Сигурна съм в това.
— Защо тогава той изпращаше към брега нея, а не тебе?
Тя преглътна с мъка. Ставаше все по-опасно.
— Аз… им казах, че искам да остана сама. — Това поне беше вярно. — След многото дни, през които бяхме наблъскани като сардели в кораба със стотина други хора, имах нужда от простор, за да си отдъхна. Ти сигурно ще разбереш това. А и многото изисквания на жените и децата, които все задават въпроси… Вече не можех да издържам. Искам да кажа, цели дни на… — Тя не довърши изречението. Мили Боже, беше започнала да заеква, а когато заговореше така, той започваше да я подозира, че лъже. Тя му хвърли бегъл поглед, но той изглежда не й обръщаше вече внимание. Очите му бяха насочени към някаква точка над дясното й рамо.
— Какво има? — запита тя и се накани да се обърне назад.
— Не мърдай! — Въпреки че изрече тази заповед съвсем тихо, той я произнесе толкова властно, че тя му се подчини. Лицето му се напрегна, той продължаваше да гледа над рамото й и леки тръпки на страх полазиха по гърба й.
И тя също заговори съвсем тихо като него.
— Кажи какво има, Гидиън.
— Слушай внимателно и не изпадай в паника.
Като гледаше към това проклето място зад нея, той леко насочи дясната си ръка към дръжката на сабята си.
— За какво трябва да изпадам в паника? — запита тя разтревожено. Беше я изплашил до смърт и то вероятно за нищо.
Той я погледна за момент, преди да насочи отново вниманието си към обекта зад гърба й.
— Има една черна мамба на дървото зад тебе.
Тя отвори уста, но преди да може да зададе въпроса си, той добави:
— Това е змия. И то отровна.
Тя пребледня и кръвта й се смрази. Отровна змия ли? Зад нея?
— Близо ли е?
— Доста.
Лицето му беше безизразно, вероятно не желаеше да я плаши повече. Това само по себе си я ужаси неимоверно. Докато се приближаваше изключително предпазливо, той вдигна лявата си ръка към нея.
— Хвани ми ръката.
Когато тя протегна ръка към неговата, той прошепна:
— Бавно, Сара, бавно. Не толкова бързо.
Капчици пот избиха по горната и устна, докато местеше ръката си сантиметър по сантиметър. Вятърът разлюля листата на дърветата над тях и тя се вцепени, а сърцето й заби лудо в гърлото.
— Добре го правиш — каза Гидиън успокоително. — В момента тя изглежда не се интересува от нас. Дано продължи така.
Той извади сабята с дясната си ръка със същите бавни, премерени движения. Тя трепереше цялата.
— К… какво ще направиш?
— Ще й отрежа главата.
Капчици пот се стичаха по бузата й.
— А ако не успееш?
— По-добре се моли да успея.
Беше лесно да се моли, хиляди молитви вече се отронваха от устните й: „Моля те, Боже, не допускай Гидиън да я изпусне. Моля те, не допускай змията да ме ухапе. О, моля те, скъпи Боже, не ме оставяй да умра на този проклет остров, без да видя отново родината си.“
Най-после ръката на Гидиън хвана нейната и я стисна силно.
Всичко стана само за миг. С лявата си ръка Гидиън я притегли към себе си, докато с дясната описа със сабята си широка дъга към дървото. Като се обърна към него, тя зърна някаква вдигната мастиленочерна глава, която като че скочи направо от дървото. Сабята изсвистя във въздуха, а стоманеното й острие просветна и се чу ужасяващо изсъскване.
След това видя, че острието на сабята е отделило змийската глава от тялото и двете части се свлякоха на земята.
Като изпищя, тя притисна лицето си към косматата му гръд, но успя да зърне как змийското тяло се гърчеше силно на земята на няколко сантиметра от тях.
— О, мили Боже! — извика тя и се притисна по-силно до Гидиън. После не видя, а по-скоро почувства, че той заби сабята си в земята. Притисна я с двете си ръце в толкова плътна прегръдка, че почти не можеше да диша.
— Всичко е наред, скъпа, няма нищо — повтаряше той, като я полюляваше в ръцете си. — Тази змия е мъртва. Не може да те ухапе вече.
— Да, н… но можеше — заекна тя. — Беше толкова близо… беше ей там!
Тя обикновено не изпадаше в паника, но не беше виждала никога отровна змия, а камо ли пък такава, която да я заплашва.
— Ами… ако ме беше нападнала…
— Но не те нападна. — Гидиън хвана брадичката й и повдигна, докато тя погледна към него. — Всичко е на ред, уверявам те. Нямаше да допусна да те ухапе.
Тя дишаше тежко. Опитваше се да си поеме дъх, страхът все още сковаваше гърлото й.
— А какво… ако ти… не беше… тук? — запита тя и едва преглътна. — Какво… ако…
— Но бях тук. — Страхът като че се бе отразил сега и в неговите очи. Той я притисна силно, като я галеше по гърба с успокояващи ръце. — Винаги ще бъда тук и никога няма да допусна да ти се случи нещо лошо. Обещавам ти.