По заповед на президента
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
Най-неприятен на Райън беше католикът, кардинал Майкъл О’Лиъри, архиепископ на Вашингтон. „Блажени миротворците, защото те ще се нарекат…“ За Марк и Ейми, бушуваха мислите в ума на Джак, баща им не бе миротворец. Той беше просто „татко“, а татко го нямаше и това не бе абстракция. Трима прочути, учени и много подходящи представители на свещеничеството проповядваха на нацията, но точно пред тях седяха деца и те се нуждаеха от няколко мили думи. Някой трябваше да поговори за родителите им с тези деца заради самите тях. Някой трябваше да се опита да ги утеши. Това не бе възможно, но някой трябваше да опита, по дяволите! Може и да беше президент на Съединените щати. Може и да имаше дълг към милионите зад камерите, но Джак си спомняше времето, когато неговите жена и дъщеря се намираха в Балтиморския травматологичен център и се люшкаха между живота и смъртта, а това също не бе някаква си проклета абстракция. Това беше проблем. Това бе причината, поради която бяха извършили покушение срещу семейството му. Това бе причината, поради която бяха загинали всички тези хора — защото някакъв побъркан фанатик беше видял във всички тях абстракции вместо човешки същества със съдби, надежди и мечти. И деца. Работата на Джак не бе да пази нацията. Беше се заклел да пази и защитава Конституцията на Съединените щати и щеше да положи за това всички усилия. Но целта на Конституцията бе изключително проста — да осигури даровете на свободата на всички хора, а това означаваше и на децата. Страната, на която служеше той, и правителството, което се опитваше да ръководи, не бяха нищо друго освен механизъм за закрила на всеки един човек. Този дълг не беше абстракция. Реалността му се намираше само на няколко крачки от лявата му страна и той полагаше всички усилия да сдържи сълзите си и навярно не успяваше, защото нямаше по-ужасно чувство на самота от онова, което в момента изпитваха тези деца, докато Майк О’Лиъри говореше пред страната, вместо пред семейството. Театърът бе продължил достатъчно. Разнесе се нов химн и дойде ред на Райън да се изправи и да се качи на амвона.
Агентите от Службата за сигурност се обърнаха и отново започнаха да оглеждат катедралата, защото сега ФЕХТОВАЧ представляваше идеална мишена. Когато се качи на амвона, той видя, че кардинал О’Лиъри е изпълнил инструкциите и е оставил президентската папка върху дървената катедра. Не, реши Джак. Не. Стисна катедрата с две ръце, за да се успокои. Погледът му бързо обходи присъстващите и после се спря върху децата на Роджър и Ан Дърлинг. Болката в очите им прониза сърцето му. Те щяха да носят стоварилото се върху плещите им бреме заради дълг, който никога не е бил техен. Анонимни „приятели“ щяха да ги съветват да се държат по-храбро, отколкото биха изисквали в такъв момент от който и да било морски пехотинец, навярно защото „майка ви и баща ви биха искали така“. Но децата не могат да носят болката си с безмълвно достойнство. Предполагаше се, че така би трябвало да се държат възрастните, доколкото е по силите им. „Достатъчно — Каза си Джак, — дългът ми започва оттук.“ Основен дълг на силните винаги е било да закрилят слабите. Ръцете му стиснаха полираното дъбово дърво и самоналожената болка му помогна да събере мислите си.
— Марк, Ейми, баща ви беше мой приятел — тихо каза той. — За мен бе чест да работя заедно с него и да му помагам, доколкото е по силите ми, но вие знаете, че той навярно ми е помагал още повече. Знам, винаги е трябвало да разбирате, че мама и татко имат важна работа и не винаги имат време за наистина важните неща, но мога да ви уверя, че вашият баща правеше всичко възможно, за да прекарва повече време с вас, защото ви обичаше повече от всичко на света, повече от президентския си пост, повече от всички неща, които вървят заедно с него, повече от каквото и да било — освен може би от майка ви. Той я обичаше много…
Какви глупости! Да, човек трябваше да обича децата. Даряеи ги обичаше, но децата си растяха независимо от всичко. Те трябваше да се учат, да служат и някой ден да вършат делата на възрастните. Дотогава бяха деца и им се казваше какво да правят. Казваше им го Съдбата. Казваше им го Аллах. Аллах беше милостив, въпреки че животът бе труден. Трябваше да признае, че евреинът беше говорил добре — бе цитирал момент от писанията, абсолютно еднакъв в Тората и неговия свещен Коран. Аятолахът би избрал друг пасаж, но беше въпрос на вкус, нали? Теологията го допускаше. Всичко това бе изгубено време, но с официалните случаи обикновено е така. Този глупак Райън проваляше възможността да обедини нацията си, да се представи като силен и уверен и така да стисне със здрава ръка юздите на управлението. Да говориш на деца в такъв момент!