Пазителят на монетния двор

След дълго чакане две жени доведоха монахиня. Те се държаха лошо с нея, плюеха я и я удряха, докато накрая я съблякоха гола и я накараха да легне по корем на пода. След това завързаха ръцете и краката й с въже за стълбчета в четирите ъгъла на помещението. През цялото време клетата монахиня със замъглен поглед понасяше мъченията, без да се съпротивлява, сякаш не се интересуваше какво правят с нея. Аз също не бях заинтригуван. Не знаех дали е истинска монахиня, макар че косата й беше подстригана късо в знак на отказ от светския живот, но беше хубава и на не повече от двадесет години, и при вида на голото й тяло интимните ми части се възбудиха.

По стълбите слезе капитанът. Изглеждаше недобре, може би беше пиян и седна, без да забележи, че съм там.

Единият от мъжете стана от стола си и започна да налага с камшик монахинята, като през цялото време я ругаеше, че е проклета католическа курва. Нарече я и с други, много по-обидни думи и аз се уплаших за живота й. Изправих се и открито изразих възраженията си пред присъстващите. Казах им, че са чудовища, щом имат такова отношение към жените и ги помолих да престанат. Капитанът най-сетне ме позна и ме погледна с такъв гняв в жълтеникавите си очи, че кръвта ми се смрази. Неочаквано някой допря до лицето ми хладното дуло на пистолет и го зареди.

— Каква ти е тя? — попита мъжът зад мен с акцент, който ме убеди, че също е холандец.

— Никаква — отвърнах аз. — Не ме е грижа за монахините, но момичето е човешко същество и тъй като е много млада, едва ли заслужава такова насилие.

— Наричате го насилие? — изсмя се той. — Та ние все още не сме започнали.

В същия миг Морне скочи и бързо побягна нагоре по стълбите. Голото момиче на пода ме погледна с особено безразличие, сякаш моята намеса изобщо не я интересуваше, и аз се запитах дали не изпитва удоволствие от болката като капитана.

— Тя не заслужава подобна жестокост.

— Не заслужава ли? — попита гласът. — Какви ги говорите? Всъщност какво правите тук?

Посочих към стълбите.

— Дойдох с капитан Морне. Той ме доведе тук. Само че не знаех какво ще видя, защото той не ме предупреди.

— Вярно е — потвърди холандката, която ме беше пуснала да вляза. — Той пристигна малко след капитана.

Мъжът с пистолета излезе пред мен, така че да го видя. Беше изключително противен грубиян. Челото му беше ниско като на престъпник, а циреите по лицето му — същински ракообразни, прикрепени о дъното на кораб. Зачервените му очи бяха свирепи, но ръката му трепереше на пистолета, с който замахна към стълбите.

— Приятелят ви си тръгна — тихо каза мъжът. — Може би и вие трябва да го последвате.

Отправих се към стълбите, поглеждайки момичето на пода. По гърба и по задника й имаше кървави ивици.

— Тя не се интересува какво ще стане с нея — изсмя се мъжът. — Това е цената, която плаща, за да задоволи желанията си. На ваше място не бих се тревожил за нея.

Девойката мълчеше и безропотно понасяше боя с камшик, който беше подновен веднага щом се качих по стълбите.

Не знаех дали да вярвам на онзи човек, но си тръгнах, макар че се поколебах дали да не се върна с пистолета си в ръка и да се погрижа на момичето да не се случи нищо лошо. Можеше да застрелям мъжа с циреите, но другите бяха въоръжени и не се съмнявах, че щяха да ме убият. Бях завладян от мисълта, че девойката е зверски изтезавана и може би дори ще бъде убита за тяхно удоволствие, тъй като на лицата им беше изписана кръвожадност и очевидно се отнасяха към римокатолиците с такава злоба, че едва ли биха се посвенили да извършат такова отвратително престъпление.

Изпитах облекчение, когато излязох от къщата на злодеянията. Главата ми беше леко замаяна, защото сладникавият пушек беше гъст като речна мъгла. Вдъхнах дълбоко студения въздух и тъй като капитан Морне отдавна беше заминал, тръгнах обратно по пътя, по който бях дошъл. Не бях извървял и десетина крачки, когато той излезе от вратата на долнопробна пивница и треперейки от гняв, се отправи към мен.

— Защо ме следите, господин Елис? — попита Морне, извади шпагата си и се насочи към мен с такова очевидно намерение, че нямах друг избор, освен и аз да извадя шпагата си и да се приготвя да отвърна на атаката.

Бях обещал на Нютон да не се бия, но не виждах как можех да го избегна. Махнах шапката си, за да виждам по-добре. Лесно можех да парирам ударите му, защото беше пределно ясно, че капитан Морне е пиян. Може би този факт обясняваше защо му отне толкова много време да ме познае.

— Вдигнете шпагата си или ще бъда принуден да ви раня, сър — рекох аз.

Той ме атакува ожесточено и започнахме да се фехтуваме сериозно. Все още не бях обезпокоен от ударите и му позволих да се доближи до мен, така че усетих дъха му, който миришеше на пушек.