Юмрукът на Бога
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на Бога». Краткое содержание книги:
Майк Мартин, майор от британските САС, спокойно може да мине за арабин. Изпращат го със задача в Кувейт и в Багдад, след което той се спуска с парашут в иракските планини, в изпълнение на най-опасната мисия в неговия живот: откриването и унищожаването на Юмрука на Бога. Кое е тайнственото оръжие, с което Саддам Хюсейн заплашва да отнеме живота на стотици хиляди британски и американски войници; защо съюзниците не навлязоха в Багдад и не елиминираха иракския президент; кой е иракският шпионин от най-близкото обкръжение на Саддам, готов да подава строго засекретена информация на съюзниците? Фредерик Форсайт поддържа напрежението докрай и доказва по най-блестящ начин, че е ненадминат майстор на трилъра.
Рахмани стана от бюрото си и отиде до прозореца. Обичаше да се разхожда, докато мисли; това мобилизираше мозъка му. Погледна надолу. Някога блестящият яхтклуб се бе превърнал в сметище.
Нещо в докладите на бюрото го смущаваше. Да, имаше нещо странно. Някои от нападенията срещу иракски войници се извършваха с пистолети и пушки, някои с бомби, направени от промишлен тринитротолуол. Но имаше и други, в които без съмнение бе използван пластичен експлозив. Кувейт никога не е разполагал с пластични експлозиви, най-малкото със Семтекс-Х. Кой го използваше и откъде го бяха взели?
Имаше и сведения от радиопрослушването за шифрован предавател някъде в пустинята, който непрекъснато се местеше, излъчваше в различни часове, дърдореше объркани глупости в продължение на десет-петнайсет минути, а сетне млъкваше. Винаги на различна честота.
Имаше и доклади за някакъв странен бедуин, който бродеше, появяваше се, изчезваше, после пак се появяваше и винаги оставяше разруха след себе си. Двама тежко ранени войници бяха съобщили, преди да умрат от раните си, че са видели този човек, висок и уверен, с куфия на червени и бели квадратчета, единият край на която бил дръпнат така, че да закрива лицето му.
Подложени на изтезания, двама кувейтци бяха споменали нещо съвсем неясно за невидимия бедуин, но додали, че не са го виждали в действителност. Хората на Сабауи се опитвали да убедят арестуваните, с помощта на още по-болезнени хватки, да признаят, че са го видели. Глупаци. Разбира се, че ще измислят нещо, за да спрат агонията.
Колкото повече Хасан Рахмани мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че си има работа с проникнал отвън човек — нещо, което определено влизаше в кръга на неговите задължения. Не беше за вярване, че може да има бедуин, който знае какво е пластичен експлозив или пък шифрован предавател — стига и двете да бяха свързани с един и същ човек. Възможно бе да е подготвил няколко души, но изглежда действаше предимно сам.
Просто нямаше как да арестува всеки бедуин, който броди из града и пустинята. Така биха постъпили в АМАМ, но те щяха години наред да изтръгват нокти, без да стигнат доникъде.
За Рахмани проблемът се свеждаше до избор между три неща. Да бъде заловен човекът по време на някое от нападенията му, но това би означавало да се залага на случайността и вероятно никога нямаше да се случи. Да залови един от кувейтските му сподвижници и да проследи човека до леговището му. Или да го залови, докато седи приведен над предавателя си в пустинята.
Рахмани се спря на последното. Ще доведе от Ирак два или три от най-добрите си екипи от специалисти по радиозасичане, ще ги постави на три различни точки и ще се опита да локализира източника на предаванията. Също така трябваше да има на разположение група от специалните сили, винаги готова да потегли. Щом се върне в Багдад, веднага щеше да придвижи този въпрос.
В този ден Хасан Рахмани не беше единственият човек в Кувейт Сити, който се интересуваше от бедуина. В една крайградска вила, на километри от хотел „Хилтън“ красив млад кувейтец с мустаци, облечен в бял памучен туб, седеше в кресло и слушаше разказа на един приятел, дошъл при него с интересна информация.
— Седях в колата си на светофара и погледът ми блуждаеше, когато забелязах от другата страна на кръстовището иракски военен камион. Беше паркиран, а пред него се бяха скупчили войници, които се хранеха и пушеха. Сетне от едно кафене излезе млад мъж, един от нашите, стиснал нещо като кутийка. Съвсем малка. Отначало не обърнах внимание, но после видях, че го хвърля под камиона. После зави зад ъгъла и изчезна. Светлините на светофара се смениха, но аз не помръднах.
След пет секунди камионът изчезна. Искам да кажа, че той просто се пръсна на парчета. Всички войници бяха останали без крака. Никога не съм предполагал, че такова малко пакетче може да свърши такава работа. Направих обратен завой и изчезнах, преди да се появят онези от АМАМ.
— Пластичен експлозив — рече офицерът. — Трябва да е бил някой от хората на бедуина. Кой е тоя тип все пак? Как бих желал да го видя.
— Работата е там, че познах момчето.
— Какво? — Младият подполковник се приведе напред и лицето му светна от любопитство.
— Смяташ ли, че бих дошъл само за да ти разкажа нещо, което вече знаеш. Казвам ти, познах онзи, дето хвърли бомбата. Абу Фуад — от години купувам цигари от баща му.