Царска заръка
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Царска заръка». Краткое содержание книги:
— Ти змей в арест виждал ли си?
— Не съм виждал таквъз дзвер и в зоологическата градина, в клетка… Кой е тоя „Змей“? Да не е някой от мултаците?
— … Хм! Мултаци! Ще видиш ти.
— Кажи де!
— Нема к’во да ти казвам — сам ще скиваш.
— Абе, що, като си не гледаш работата, и на нас пречиш! Само локуми разтягаш. Що ти се връзвам?
— Обиждай, обиждай, ама после, ако не почерпиш — те на̀!…
— Я не ме будалкай повече! — Униформеният изтропа с подковани кубинки надолу по стълбището.
Събеседникът му загадъчно се усмихваше на някакви свои мисли.
В разгара на футболното световно първенство не всички хора си седяха пред телевизорите, с напитки и мезета, с приятели или сами. Имаше такива, които хич не се интересуваха от футбол, други пък поради задължения или стечение на обстоятелства не им се завърташе дори спомен за темата Париж ’98 в главите.
Повече от три дузини на брой мъже, тренирани да вършат мръсната и тежката работа на страната си, навличаха своите екипи. Те знаеха как да обезвреждат престъпници, терористи или просто посочени от началството обекти. Можеха го при всякакви условия — на земя, под земя, във въздух и по море. Денем и нощем, в зной и киша, зиме и лете, в град, село, голо поле или планински чуки. Имаха известен практически опит в справяне с масови безредици, както и имитация на такива. Не отстъпваха по нищо на колегите-събратя по целия цивилизован и богат свят освен навярно по заплати и по използваното оборудване. Бяха онези, останали въпреки всичко верни на пагона, въпреки съблазните, предлагани от другата страна на барикадата в битката кой ще управлява тази държава — законът или произволът на силния. Всеки от тях бе нормален човек, със своите силни страни и неизбежните кусури, но в главното те умееха да се владеят и можеха да не се учудват, когато това бе излишно.
Макар сега сдържано да недоумяваха защо ги карат да слагат дебели гумени ботуши и ръкавици, послушно повтаряха инструкциите за първа помощ при токов удар. Да не би да предстоеше операция в трансформаторна станция? Неприятно изникна думата „Козлодуй“ и едно друго „К“, все още недотам открито врящо и кипящо, но…
Инструктори и наставници нищо не споменаха за радиация или спецзадача отвъд пределите на страната и мъжете се поободриха.
И отново се учудиха на следващия етап от подготовката.
Мажеха се с крем против изгаряне и всеки получи малък пожарогасител и огнеупорно наметало. Неколцина бяха превъоръжени с някакви чудновати пръскачки, по чиито накрайници се образуваше пухкав скреж. Кого щяха да атакуват с течен азот?!
А последваха и по-смайващи неща.
Командосите бяха заставени да окачат на шиите си, под колана и отстрани на шлема някакви връзки сушени треви, които ухаеха на врачки. Закичиха се с ашици, кокалчета, сини мъниста и с по един православен кръст над бронираните жилетки…
Връчиха им десетина снайперистки пушки с приспивателни стрелички. С мощност на упойката, разчетена като за слон.
Пристигна свещеник. Той бе по-възрастен някогашен техен колега, било в края на краищата искрено приел Божието слово, било просто свикнал с дългогодишната си роля. Той перфектно отслужи половинчасов обред, възнесе молитви за опазване на Христолюбивото воинство от таласъми и демони всякакви. После поръси шашнатите спецполицаи със светена вода, благослови оръжията им и всички преминаха под строй да целунат кръста. Целта на всичко това никак не ставаше ясна, но мъжете дисциплинирано се въздържаха от иронични критики и повечето се молеха началниците им наистина да знаят какво нареждат.
Непосредственият ръководител на мероприятието, слаб, сух тип с ококорени стъкленосини очи под сърдито свити светли вежди, пестеливо обяви, че в поддръжка на групата има три армейски хеликоптера, танк и бронетранспортьори. Задачата на специалната полицейска част е да осигури прикритие за онези, които наистина ще свършат работата — пристигнали снощи екипи от приятелски служби. Подчерта, че акцията е с международно участие, има голямо значение и изисква най-строга дискретност. Ясно? Въпроси?
Никой не обели дума за комшийските сърбо-косовски проблеми, но все пак един от инструктираните измърмори достатъчно ясно:
— Поне веднъж нещо можем ли без „батковци“, а?
Всички, включително временният шеф, се престориха, че нищо не е било казано.
Георгиев бе ледено бесен. Но не от спецполицаите.
Пред очите му стоеше споменът от скорошните събития, случили се в кабинетите на неговото ведомство.