Царска заръка
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Царска заръка». Краткое содержание книги:
А в мъглата бе тихо и студено. Взор едва я пробиваше, светеше тя като забулено небе под пълна луна и сякаш всичко шарено в нея ставаше сиво и колебливо… неистинско!
Дълго ли вървя, късо ли по пътека от мокри къдели. И изведнъж стигна една сива къщурка. Сива къщурка в сив свят. Чувстваше се уморен и разочарован. Нима такваз бе Земята змейска! Комай друго я приказваха…
Потропа и не чу звука. Вратата се открехна сама и Витан приведен влезе вътре.
Жар и червена заник-слънчева светлина го удари в лицето!
Ученикът на колобъра се закова изумен.
В средата на стаята от огладените плочи на пода се подаваше, та растеше цвете, голямо колкото едричко детенце, и лъхаше топлина като въглен в ковачница.
кой си кой си кой си
чуден звън се разнесе от него.
Витан се хвана за сабята и стори му се, че се засмя цветето.
— търся змейовете от таз земя
отвърна той и не чу гласа си, а само мърморене далечно, ромон като на воденица зиме. Попита се разбира ли го червеноглавото стопанче на сивата къщурка.
змейове тук няма тук няма не е тяхно царство не е не е
— тъй си знаех
възкликна огорчен момъкът
— и де да ги търся
ще търсиш ще търсиш после после сега поспи поспи после после ще търсиш ще търсиш
запя цветето и Витан-Вананд проумя, че не с думи му говореше то, ала с песен безгласна, която се разбираше някак нечовешки.
Уплаши се той… а вече истински му се спеше, клепачите натежаха като олово, умора затисна страха му, та го смаза като буболечка, и едва смогна момажът Угаинов да докрета до нисък одър край мъртво сиво огнище.
И свари да рече, преди да се отпусне:
— ще спя, а сет…не ще си ида, че търся змей…ове…те…
Пламтящото цвете отново му запя, по-нежно от майчина приспивна.
Момъкът сънуваше Долната Земя.
… И в нея обикаляха орли, колкото биволи грамадни, планините там приличаха на шиндри48, и от облачни презид49 палати змейове развяваха знамена, изтъкани от дъги небесни…
… И всеки срещнат шаркан клатеше тъжно страховита глава и питаше:
Къде скрихте момичето ни, сине Раданов?
За всички добрини така ни се отплащате хората
Градушки над нивите ви пъдехме
на бойни полета крило ви подавахме
на лековити заклинания ви учехме
извори за вас отключвахме
още от старата ви земя Имеон50.
Над Аспаруховия онгъл бдяхме
ромеи неведнъж сме прогонвали
побратими щяхме да бъдем…
Къде ни затворихте момичето, кажи ни, момче човешко с победно име?51
Не зная, не зная.
Узнай. Защото мъчно ни е и Небесният Събрат помръква в сърцата ни…
И Витан-Вананд плачеше от скръбта на змейовете, а те разпростираха люспести криле и отлитаха далеч… далеч… далеч.
И много пъти този сън го спохождаше и тъга страшна, нечовешка, го късаше на дванайсет пъти по дванайсет парчета…
… но той никога, през всичките хиляда и сто години, не запомни нощните си кошмари.
Имаше много други неща, за които да скърби.
Глава 8