Военна морга

— И което не са разместили от спешна помощ, когато са разкопчали якето му — изкоментирах аз.

— Очевидно не. Беше закачено на кожената яка.

Държах лупа в чекмеджето на бюрото си. Включих настолната лампа; под ярката светлина увеличеното крило вече не изглеждаше естествено. Онова, което на пръв поглед приличаше на основа на крилото — там, където то се прикрепя към тялото, всъщност представляваше извита кукичка, а жилките, които пронизваха ципата, бяха блестящи жици.

— Въглеродна смес, вероятно, а всяко крило е снабдено с петнайсет кукички; наистина удивително — описа Луси това, което и аз виждах в момента. — Само по себе си крилото е активна полимерна рамка. Тя реагира на електрически сигнали и така крилата, които се сгъват като ветрило, пърхат много бързо, като на истинска муха. Исторически погледнато, летящите роботи са се издигали вертикално като хеликоптери и са политали като ангели. Това се превръща в един от основните дефекти в конструкцията им. Както и микромеханиката — нуждата да са автономни, но не и обемни — с други думи, вдъхновени от биологията, така че да имат нужната сила да се носят наоколо свободно, независимо от средата.

— Вдъхновени от биологията, като концептуалните изобретения на Да Винчи. — Чудех се дали си спомня изложбата, на която я бях завела в Лондон, и дали е забелязала плаката във всекидневната на мъртвеца. Разбира се, че го е забелязала. Луси забелязва всичко.

— Плакатът над кушетката — каза тя.

— Да, видях го.

— На един от видеоклиповете, когато слага каишката на кучето. Доколко показателно е това?

— Не съм сигурна защо трябва да е показателно.

— Е, аз имах възможността да изгледам записите по-внимателно от теб. — Типично за Луси. Нюансите, които разпознавах така категорично, както долавях неуловимите изменения в тъканта под микроскопа. — От същата изложба е — ти ме заведе на нея в „Кортуолд“. С дата от същото лято — спокойно каза тя, сякаш имаше нещо предвид. — Може да сме били там с него, ако и той е ходил, разбира се.

Това беше. Това имаше предвид Луси. Някаква връзка между мъртвеца и нас.

— Фактът, че има плаката, не означава, че е бил там — продължи тя. — Осъзнавам го. Във всеки случай, няма да издържи в съда — добави Луси с нотка на ирония, сякаш хвърляше камъни в градината на Джейми Бъргър, прокурорът, с когото все повече подозирах, че вече не поддържа връзка.

— Луси, имаш ли някаква представа кой е мъжът?

— Просто си помислих, че е странно съвпадение, ако е бил в онази галерия заедно с нас. Разбира се, не твърдя подобно нещо. Ни най-малко.

Всъщност не мислеше точно така. Виждах го в погледа й, долавях го в гласа й. Подозираше, че той може да е бил там едновременно с нас. Как беше възможно да стигне до подобно заключение по отношение на мъртвец, чието име не знаехме?