Първият гроб отдясно

Следващото, което усетих, бе чаша до устата ми, топла хавлиена кърпа, опряна до главата ми и подкрепяща ме ръка, докато бавно се връщах към реалността и се чудех къде са избягали всичките ми кости.

— Добре ли сте? Госпожице Дейвидсън?

— Ето — каза женски глас, — изпий това, миличка. Лошо си паднала.

Отпих студена вода и отворих очи. Пред мен бяха надзирателят от затвора и сестрата стажантка. Надзирателят притискаше влажна кърпа към главата ми, а сестрата ме уговаряше да пийна още малко вода. Бяха ме дотътрили до стол извън стаята и се опитваха да ме удържат върху него, въпреки упорството на омекналото ми тяло да се свлече на покрития с плочки под.

— Хоп — промълви сестрата. — Държиш ли я?

— Държа я, но тя постоянно се изплъзва. Досущ като тежки спагети.

— Какво? — викнах, изведнъж дошла на себе си. — Как така тежки? Какво стана?

Погледнах към усмихнатите очи на надзирателя и пийнах още вода, а той ми обясни:

— Или припаднахте, или искахте да разгледате по-отблизо фугите на пода. Във всеки случай здравата тупнахте долу.

— Сериозно?

Той кимна.

— Може би не биваше да се опитвате да правите любов с него.

Откъде знаеше това?

— Целувах го за сбогом.

Той изсумтя и се спогледа със сестрата.

— На мен другояче ми се видя.

Щом казваше… Но какво се беше случило? Нима Рейес Фароу можеше да ме контролира дори по време на кома? Бях обречена.

— Боже мой! — възкликнах и скочих от стола. След момент на замайване, който твърде силно ми напомни нощта, когато празнувах завършването на гимназия — в локва от повърнато — се върнах залитаща в стаята на Рейес, полюбувах се още няколко секунди на красотата му, бързо го целунах за довиждане — по бузата — и напуснах болницата, като благодарих на надзирателя, и сестрата и им помахах. Трябваше да открия сестрата на Рейес, а времето изтичаше.