Книгата на живота

— Както и от кръвта, разбира се — иронично подхвърли Матю.

— Ако кръвта е на майка ми, това би хвърлило още повече светлина върху моята ДНК — изтъкнах. — Както и върху таланта ми за висша магия.

— Хммм — неопределено отвърна Матю.

— Какво ще кажеш за това? — Махнах тапата на бутилка със синьо-зелена течност и въздухът се изпълни с аромата на лятна градина.

— Това е от перуника — определи той. — Помниш ли как търсеше зелено мастило в Лондон?

— Значи това е било фантастично скъпото мастило на майстор Плат! — Разсмях се.

— Изработено от внесени от Франция корени. Поне така твърдеше той. — Матю огледа масата и съдовете, пълни със сини, червени, зелени, пурпурни и лилави течности. — Май имаш достатъчно мастило за известно време.

Прав беше — имах достатъчно за следващите няколко седмици, — толкова, колкото бях склонна да планирам, макар че лявото ми кутре туптеше в очакване на бъдещето.

— Би трябвало да е предостатъчно дори с всички задачи, които ми е приготвила Сара — съгласих се аз. Под всеки буркан на масата имаше малко листче хартия с написан на ръка текст. „Ухапвания от комари“ — гласеше един етикет. „По-добър телефонен сигнал“ — обещаваше друг. Исканията й ме караха да се чувствам като сервитьорка в заведение за бързо хранене. — Благодаря за помощта.

— За нищо — отвърна Матю и ме целуна за довиждане.

През следващите няколко дни рутината на всекидневието започна да ни закотвя към къщата и един към друг, дори без укротяващото присъствие на Ем, която винаги е била центърът на тежестта в дома.

Фернандо се оказа домашен тиран, много по-лош, отколкото някога е била Ем, и промените, които наложи в диетата и упражненията на Сара, бяха радикални и твърди. Включи леля ми в диетична програма, от която й доставяха всяка седмица екзотични продукти, като къдраво зеле и червено цвекло, и обикаляше оградата около имота всеки път, когато тя се опитваше да дръпне тайно някоя цигара. Фернандо готвеше, чистеше и дори тупаше възглавниците — и всичко това ме караше да се чудя какъв ли е бил животът му с Юг.

— Когато нямахме слуги, а често беше точно така, аз въртях къщата — обясни ми веднъж, докато простираше прането. — Ако трябваше да чакам Юг да свърши нещо, щяхме да живеем в бордей. Той изобщо не обръщаше внимание на прозаични неща като чистите чаршафи или дали ни е свършило виното. Юг или пишеше поезия, или планираше поредната тримесечна обсада. В деня му нямаше време за домакински задачи.

— А Галоуглас? — попитах, докато му подавах една щипка.

— Галоуглас е още по-зле. За него дори мебелите или липсата им нямат значение. Една вечер се прибрахме и открихме, че къщата ни е обрана, а Галоуглас беше заспал на масата като някой викинг, готов да отплава. — Фернандо поклати глава. — Пък и работата ми харесва. Да поддържащ къща е като да приготвяш оръжията си за битка. Еднообразна и много успокояваща работа. — Признанието му ме накара да не се чувствам така виновна, че съм го оставила да поеме цялото готвене.